Изразих подозренията си пред всеки от тях. Всичките ми се изсмяха, с изключение на жената Нагуал, която ми каза, че съм прав. В сънуването на Силвио Мануел била разкрита причината за моето присъствие сред тях, но аз трябвало да се примиря със съдбата си, която била да не знам естеството на задачата си, преди да съм готов за нея.
Тонът и беше тъй категоричен, че можех само да приема думите й, без да задавам въпроси. Струваше ми се, че ако дон Хуан и Силвио Мануел ми бяха казали същото, нямаше да се примиря толкова лесно. Тя ми обясни и това, че не се съгласила с дон Хуан и другите — според нея трябвало да бъда осведомен за общата цел на действията им, дори и само за да избегна ненужните търкания и непокорството.
Силвио Мануел възнамерявал да ме подготви за моята задача, като ме въведе директно във второто внимание. Планирал серия от смели действия, които щели да възбудят моето съзнание.
В присъствието на всички останали той ми каза, че поема да ме напътства и че ме премества в своята сфера на силата — нощта. Обяснението му беше, че в своето сънуване му били представени множество неправения. Те били предназначени за екип, съставен от Ла Горда и мен като правещи, и от жената Нагуал като надзирател.
Силвио Мануел изпитваше някакво страхопочитание към жената Нагуал и говореше за нея само с възхищение. Каза, че тя е в отделен, самостоятелен клас. Можела да действа заедно с него или с всеки друг от воините в групата му. Нямала опит, но когато й се наложело, можела да борави с вниманието си. Призна още, че смелостта й била голяма загадка за него, каквато била и моето присъствие сред тях, и че нейното чувство за цел и убеждението й били тъй изострени, че лично аз не бих й пасвал. Всъщност той помоли Ла Горда да ми окаже специална подкрепа, за да устоя на контакта с жената Нагуал.
За първото ни неправене Силвио Мануел измайстори дървен сандък, голям колкото да побере Ла Горда и мен, седнали гръб o гръб с вдигнати колене. Сандъкът имаше капак от летвички, през който да влиза въздух. Ла Горда и аз трябваше да се наместим вътре и да седим в пълна тъмнина и пълно мълчание, без да заспиваме. Най-напред ни остави да влизаме в сандъка за кратки периоди; след това започна да увеличава времето, докато свикнем с процедурата, така че да можем да прекарваме цялата нощ вътре, без да се движим или задрямваме.
Жената Нагуал седеше при нас, за да е сигурна, че няма да променяме нивото на съзнание поради умората. Силвио Мануел обясни, че естествената ни тенденция при необичайни условия на стрес е да преминаваме от състояние на повишено съзнание към нормалното ни състояние и обратно.
Общият ефект от неправенето всеки път, когато го изпълнявахме беше някакво неизпитвано досега чувства на отмора, което за мен беше крайно озадачаващо, тъй като ние никога не заспивахме по време на целонощните ни бдения. Приписвах усещането за почивка на факта, че бяхме в състояние на повишено съзнание, но Силвио Мануел твърдеше, че едното няма нищо общо с другото и че чувството за почивка е резултат от сядането с вдигнати колене.
При второто неправене трябваше да легнем на земята, свити като кучета, почти в ембрионална поза, обърнати на лявата страна, с чела върху свитите ни ръце. Силвио Мануел настояваше да държим очите си колкото можем по-дълго затворени и да ги отворим едва когато той ни каже да сменим положението си и да легнем на дясната си страна. Целта на това неправене била да се позволи на сетивата ни за чуване да се отделят от сетивата ни за гледане. Както и преди, той увеличаваше постепенно продължителността на времето, докато можехме да прекарваме цялата нощ в слухово бдение.
Едва тогава Силвио Мануел беше вече готов да ни премести в друга сфера на дейност. Обясни, че при първите две неправения сме били разбили някаква възприятийна бариера, докато сме били прилепени до земята. По аналогия той сравни човешките същества с дърветата. Били сме като подвижни дървета. Вкоренени сме били някак в земята; корените ни били преносими, но това не ни освобождавало от земята. Казваше, че за да постигнем равновесие, трябва да извършим три неправения, докато се люлеем във въздуха. Ако съумеем да канализираме нашето намерение, докато висим от някое дърво, стегнати в кожен хамут, ще направим триъгълник с нашето намерение; триъгълник, чиято основа е земята, а върхът му е във въздуха. Силвио Мануел мислеше, че с първите две неправения ще съберем внимание до точката, когато ще можем съвършено да извършим третото от самото начало.