Една нощ той окачи Ла Горда и мен на два отделни хамута, които приличаха на висящи столчета. Седнахме в тях и той ни заповдига с помощта на макара на най-високите големи клони на огромно дърво. От нас се искаше да обърнем внимание на съзнанието на дървото, което според него щеше да ни даде сигнал, тъй като ние му бяхме гости. После накара жената Нагуал да остане на земята и през цялата нощ от време на време да вика имената ни.
Докато висяхме така от дървото през тия безброй пъти, изпълнявайки неправене, ние изпитвахме някакъв превъзходен приток на физически усещания, подобни на леки зареждания с електрически импулси. През първите три-четири опита дървото сякаш протестираше срещу нахалството ни; после импулсите се превърнаха в сигнал за покой и равновесие. Силвио Мануел ни казваше, че съзнанието на дървото черпи хранителни сокове от недрата на земята, докато съзнанието на подвижните същества го черпи от повърхността й. В дървото нямало настървение, докато движещите се същества са препълнени с такова.
Задоволството му идваше от това, че когато сме поставени в състояние на покой в мрака, възприятието ни е сполетяно от страхотен трус. Тогава приоритет има нашето чуване и ние можем да уловим сигналите от всички живи и съществуващи цялости около нас — не само с чуването си, но и с комбинацията от слуховите и визуалните ни сетива в същия ред. Казваше още, че в тъмното, особено докато човек виси, очите остават в подчинение на ушите.
Беше абсолютно прав, както установихме с Ла Горда. Посредством упражненията в третото неправене, Силвио Мануел даваше ново измерение на възприемането ни на околния свят.
Освен това той ни казваше, че следващият комплект от три неправения е съществено различен и по-сложен. Щял да се занимава с изучаването на това как да се оправяме с другия свят. Задължително било да максимизираме този ефект, като придвижим времето си за действие към вечерта или предутринния здрач. Казваше ни още, че първото неправене от втората група имало две фази. В първата фаза трябва да се поставим в най-изостреното си състояние на повишено съзнание, за да уловим стената от мъгла. След като това бъде постигнато, фаза номер две се състои в това да се спре въртенето на тази стена, за да се пристъпи в света между двете успоредни линии.
Предупреждаваше ни, че целта му е да ни постави направо във второто внимание без никаква интелектуална подготовка. Искаше да изучим лабиринтите без да разбираме с разума си какво правим. Твърдеше, че един магически елен или магически койот може да се справи с второто внимание без никакъв интелект. Чрез умишлена практика в пътуването зад стената от мъгла ние щяхме да претърпим рано или късно постоянна промяна в тоталните си същества, промяна, която да не накара да приемем, че светът между успоредните линии е реален, защото е част от тоталния свят, също както нашето сияйно тяло е част от нашето тотално същество.
Силвио Мануел твърдеше също, че е използвал Ла Горда и мен, за да изпробва възможността някой ден да помогнем на останалите ученици, като ги въведем в другия свят, в който случай те ще могат да придружат Нагуала Хуан Матус и групата му в тяхното окончателно пътуване. Обясняваше, че тъй като жената Нагуал трябва да напусне този свят заедно с Нагуала Хуан Матус и воините му, учениците трябва да я последват, защото тя е единственият им водач в отсъствието на мъж Нагуал. Уверяваше ни, че тя разчитала на нас и че това била причината да надзирава работата ни.
Силвио Манеул ни накара с Ла Горда да седнем на земята в задната част на къщата му, където бяхме извършили всички неправения. Нямахме нужда от помощта на дон Хуан, за да навлезем в най-изостреното си състояние на съзнание. Почти веднага видях стената от мъгла. Ла Горда също я видя; но колкото и да опитвахме, не можехме да спрем въртенето й. Всеки път, щом си раздвижех главата, стената се раздвижваше ведно с нея.
Жената Нагуал можеше да я спре и да премине през нея, но въпреки всичките си усилия, не можеше да ни вземе със себе си. Накрая дон Хуан и Силвио Мануел трябваше да спрат стената вместо нас и физически да ни изблъскат през нея. Усещането, което изпитвах, навлизайки в стената от мъгла, беше сякаш извиваха тялото ми като сплитките на въже.
От другата страна беше ужасната безлюдна равнина с малки заоблени пясъчни дюни. Около нас се диплеха ниски жълтеникави облаци, но не се виждаше нито небе, нито хоризонт; видимостта беше нарушена от кълбета бледожълта пара. Трудно беше да се върви. Налягането изглеждаше много по-силно от това, на което бе свикнало тялото ми. Ла Горда и аз вървяхме без никаква цел, но жената Нагуал като че знаеше накъде върви. Колкото повече се отдалечавахме от стената, толкова по-тъмно ставаше и по-трудно се ходеше. С Ла Горда вече не можехме да вървим изправени. Трябваше да пълзим. Губех сили, същото ставаше и с Ла Горда; наложи се жената Нагуал да ни издърпа назад до стената и да ни измъкне оттам.