Повторихме пътешествието си безброй пъти. Отначало ни помагаха дон Хуан и Силвио Мануел, като спираха стената от мъгла, но след това и Ла Горда, и аз започнахме да се справяме почти колкото жената Нагуал. Научихме се да спираме въртенето на тази стена. Стана съвсем естествено. Аз лично един път осъзнах, че ключът е в намерението ми, в определен аспект от намерението ми, защото такава беше моята воля. Беше някакво силно желание, съсредоточено в центъра на тялото ми. Беше някаква особена нервност, която ме караше да потръпвам, и не след дълго се превърна в сила, която не само спря стената, но накара част от тялото ми неволно да се обърне на деветдесет градуса надясно. В резултат на това за миг имах две гледни точки. Гледах света, разделен на две от стената от мъгла, и в същото време се взирах право в едно кълбо от жълтеникава пара. Последната гледка започна да преобладава и нещо ме дръпна в мъглата и ме отведе през нея отвъд.
Другото, което научихме, беше да разглеждаме мястото като реално; пътешествията ни придобиха за нас фактуалността на екскурзия в планините или морско пътешествие с платноходка. Безлюдната равнина с подобните на пясъчни дюни могилки беше за нас реална като всяка друга част на света.
Ла Горда и аз изпитвахме рационалното чувство, че тримата прекарваме цяла вечност в света между успоредните линии, и все пак бяхме неспособни да си спомним какво точно ни беше пренесло там. Спомняхме си ужасяващите моменти, когато трябваше да тръгнем, за да се върнем в света на нашето всекидневие. Тези моменти винаги ни причиняваха потресаваща мъка и несигурност.
Дон Хуан и всичките му воини следяха усилията ни с огромно любопитство, но имаше един, който неизвестно защо отсъстваше от всичките ни дейности; това беше Елихио. Макар и сам несравним воин, който може да се мери само с воините от групата на дон Хуан, той никога не взимаше участие в нашите битки, нито ни помагаше по някакъв начин.
Ла Горда твърдеше, че Елихио е успял да се присламчи към Емилито и така директно до Нагуала Хуан Матус. Той никога не ставаше част от нашия проблем, защото можеше да навлезе във второто внимание без да му мигне окото. За него пътешествията в пределите на второто внимание бяха все едно да щракне с пръсти.
Ла Горда ми напомни за деня, когато необичайните дарби на Елихио му бяха позволили да открие, че аз не съм техен човек, дълго преди някой друг да бе прозрял истината.
Седях пред задната вратичка на къщата на Висенте в Северно Мексико, когато отнякъде внезапно се бяха появили Емилито и Елихио. Всички възприемаха като съвсем обичайни изчезванията на Емилито за дълги периоди от време; появеше ли се отново, възприемаха го нормално като завърнал се от дълго пътешествие. Никой не му задаваше въпроси. Той съобщаваше за откритията си най-напред на дон Хуан, а след това и на всеки, който пожелаеше да ги чуе.
В този ден ми се стори, че Емилито и Елихио току-що бяха влезли в къщата през задната врата. Емилито беше по-поривист отвсякога. Елихио си беше същият — мълчалив и мрачен. Винаги си бях мислел, че изключителната личност на Емилито превъзхожда Елихио и това прави последния още по-навъсен.
Емилито влезе да потърси дон Хуан, а Елихио се обърна най-приятелски към мен. Усмихна се и ме доближи. Прегърна ме през раменете и доближи уста до ухото ми да ми пошепне, че е разчупил печата на успоредните линии и може вече да навлезе в нещо, което Емилито наричал „слава“.
Продължи да ми обяснява някои неща за славата, които бях неспособен да проумея. Сякаш умът ми не можеше да се съсредоточи върху периферията на това събитие. След като ми го обясни, Елихио ме хвана за ръката и ме накара да застана по средата на дървената тераска, загледан в небето с леко вдигната брадичка. После застана от дясната ми страна в същото положение като мен. Каза ми да се отпусна и да падна назад под тежестта на темето си. Отзад нещо ме грабна и ме дръпна надолу. Зад мен сякаш имаше бездна. Паднах в нея. И тогава изведнъж се озовах в безлюдната равнина с подобните на дюни могилки.
Елихио ме подкани да вървя след него. Каза ми, че ръбът на славата е отвъд възвишенията. Вървях с него, докато вече не можех да се движа. Той тичаше пред мен без никакво усилие, сякаш беше от въздух. Застана на върха на огромна могила и посочи отвъд. Дотича пак при мен и ме помоли да пропълзя нагоре по склона, за който беше казал, че е ръбът на славата. Беше може би само на триста-триста и петдесет метра от мен, но аз не можех да мръдна нито сантиметър повече.