Опита се да ме изтегли нагоре; не успя да ме помръдне. Теглото ми се беше увеличило сякаш стократно. Накрая Елихио трябваше да призове дон Хуан и групата му. Сесилия ме повдигна на раменете си и ме отнесе.
Ла Горда добави, че Емилито накарал Елихио да направи това. Емилито действал според правилото. Моят куриер пък се беше запътил към славата. Задължен беше да ми я покаже.
Спомнях си напрегнатото очакване, изписано по лицето на Елихио, и усърдието му, с което ме подканваше да направя последната стъпка, за да съгледам славата. Спомнях си също тъгата и разочарованието му, когато се провалих. Той вече никога не ми проговори.
Ла Горда и аз бяхме така погълнати от нашите пътешествия зад стената от мъгла, че бяхме забравили за задължението си относно следващото неправене от серията на Силвио Мануел. Той ни казваше, че то може да бъде опустошително и че се състои в пресичането на успоредните линии със сестричките и тримата Хенароси направо през входа към света на тоталното съзнание. Не включи доня Соледад, защото неговите неправения били само за сънувачи, а тя беше прикривач.
Силвио Мануел добави, че очаква от нас да опознаем третото внимание, като непрекъснато се поставяме в краката на Орела. Подготви ни за сблъсъка; обясни, че пътешествията на един воин из безлюдните пясъчни дюни са подготвителна стъпка за истинското прекосяване на границите. За да се осмели да премине зад стената от мъгла, докато е в състояние на повишено съзнание или докато прави сънуването, воинът използва само една много малка част от тоталното си съзнание, а за да премине телесно в другия свят, той ангажира тоталното си същество.
Силвио Мануел беше приел идеята да използва моста като символ на истинското прекосяване. Според неговите разсъждения мостът е в съседство с някое място на силата; а местата на силата са процепи, коридори към другия свят. Той мислеше, че е възможно ние с Ла Горда да сме придобили достатъчно сила, за да издържим едно зърване на Орела.
Заяви ни, че е мой личен дълг да събера трите жени и тримата мъже и да им помогна да изпаднат в най-изостреното си състояние на съзнание. Това беше най-малкото, което можех да направя за тях, тъй като бях вероятно виновен за унищожаването на шансовете им за свобода. Той придвижи времето ни за действие към часовете точно преди зората, или утринния здрач. Направих опит да ги накарам да изместят съзнанието си, както беше направил с мен дон Хуан. Тъй като нямах представа как да обработя телата им или какво точно да направя с тях, приключих, като ги заудрях по гърбовете. След няколко жестоки опита от моя страна, най-накрая се намеси дон Хуан. Подготви ги възможно най-добре и ми ги предаде да ги водя като стадо животни по мост. Задачата ми беше да ги прекарам един след друг по тоя мост. Мястото на силата беше на южната страна — много съществено предзнаменование. Силвио Мануел реши да премине пръв, да ме изчака да му ги предам и после да ни поведе като група към неизвестното.
Силвио Мануел прекоси, последван от Елихио, който дори не се обърна да ме погледне. Държах в стегната група шестимата ученици в северната част на моста. Всички бяха ужасени: по едно време се откъснаха от мен и се пръснаха в различни посоки. Улових една по една трите жени и съумях да ги предам на Силвио Мануел. Той ги задържа на входа на процепа между световете. Тримата мъже се оказаха прекалено бързи за мен. Пък и аз бях твърде уморен, за да ги гоня.
Насочих поглед за указание към дон Хуан. Той и останалата част от групата му, както и жената Нагуал, се бяха скупчили заедно и ме гледаха; бяха ме примамили с поглед да подгоня или жените, или мъжете, и се подиграваха на неумелите ми опити. Дон Хуан ми кимна с глава да не обръщам внимание на тримата мъже и да прекося заедно с Ла Горда към Силвио Мануел.
Пресякохме. Силвио Мануел и Елихио като че ли държаха вертикално някакъв процеп с размерите на човек. Жените изтичаха и се скриха зад Ла Горда. Силвио Мануел ни повика да пристъпим в отвора. Аз му се подчиних. Жените обаче не се подчиниха. Отвъд този вход нямаше нищо. И все пак беше пълно догоре с нещо, което беше нищо. Отворих широко очи; всичките ми сетива бяха нащрек. Напрегнах се да видя какво има пред мен. Но пред мен нямаше нищо. Или ако имаше нещо, не можех да схвана какво е. Сетивата ми нямаха такова разпределение, каквото бях свикнал да считам за съществено. Всичко идваше към мен изведнъж или по-скоро това нищо идваше при мен на степен, каквато никога досега, а и след това, не бях изпитвал. Почувствах как тялото ми се разкъсва на части. Някаква сила от дълбините ми се мъчеше да излезе навън. Аз се разбивах и то съвсем не фигуративно. Внезапно усетих някаква човешка ръка, която ме измъкна преди съвсем да се разпадна.