След малко почувствах, че тя се отдръпна на няколко крачки зад мен — нещо, което окончателно ме обърка, тъй като си мислех, че гърбът ми е на няколко сантиметра от стената. Говорейки зад мен, тя ми нареди с тих глас да се съсредоточа върху думите й и да ги оставя да ме водят. Нареди ми и да държа очите си отворени и да ги фиксирам в точка точно пред мен на нивото на очите ми, като ми каза, че тази точка ще започна да се превръща от мрак в ярко и приятно оранжевочервено.
Сулейка говореше много тихо и с равна интонация. Чувах всяка нейна дума. Мракът около мен сякаш бе изрязал идеално всички външни дразнители, които могат да ме разсеят. Чувах думите на Сулейка като във вакуум и тогава установих, че тишината в този коридор съответства точно на тишината вътре в мен.
Тя ми обясни, че сънувачът трябва да започне от цветна точка; в първоначалната атака силната светлина или абсолютният мрак са безполезни за един сънувач. От друга страна цветовете мораво, светлозелено или наситеножълто са изумителни начални точки. Тя лично предпочитала оранжевочервеното, защото от опит знаела, че то предизвиква у нея най-силно усещане за покой. После ме увери, че щом веднъж успея да навляза в оранжевочервения цвят, ще преодолявам постоянно второто внимание, при условие че съумея да осъзнавам поредицата от физически събития.
Нужни ми бяха няколко сеанса с гласа на Сулейка, за да разбера с тялото си какво искаше тя да направи. Предимството ми на човек в състояние на повишено съзнание се състоеше в това, че можех да правя прехода си от състояние на будуване до състояние на сънуване. При нормални обстоятелства този преход е замъглен, но при тези специални обстоятелства аз действително усетих в течение само на един сеанс как ме завладява второто внимание. Първият признак беше необикновено затруднение в дишането ми. Не ставаше дума за затруднение във вдишването и издишването, или че не ми стигаше въздух — по-скоро съвсем изведнъж дишането ми изгуби своя естествен ритъм. Диафрагмата ми започна да се свива, принуждавайки коремната ми област да се движи с голяма скорост ту навътре, ту навън. В резултат се получиха най-бързите кратки вдишвания и издишвания, които някога бях правил. Дишах с долната част на дробовете си и изпитвах огромно налягане в червата. Напразно се опитвах да прекъсна спазмите на диафрагмата си — колкото повече опитвах, толкова по-мъчително ставаше състоянието ми.
Сулейка ми нареди да оставя тялото си да прави това, което е необходимо, и да забравя да го насочвам или контролирам. Поисках да я послушам, но не знаех как. Спазмите, които продължиха навярно десет-петнайсет минути, утихнаха точно така внезапно, както се бяха появили, но бяха последвани от друго непознато, шокиращо усещане. Отначало го почувствах като крайно особен сърбеж, физическо усещане — нито приятно, нито неприятно; напомняше на нервно треперене. Постепенно то се усили до такава степен, че се видях принуден да се съсредоточа върху него, за да определя точното му място в тялото ми. Бях изумен, когато установих, че не беше във физическото ми тяло, а извън него, но въпреки това го усещах.
Не послушах думите на Сулейка, която ми нареждаше да навляза в едно цветно петно, което започваше да се оформя точно на нивото на очите ми, и се отдадох изцяло на изследването на това непознато усещане извън мен. Сулейка сигурно виждаше през това, което преминавах; изведнъж започна да обяснява, че второто внимание принадлежи на сияйното тяло така, както първото внимание принадлежи на физическото тяло. Точката, обясняваше тя, където се събира второто внимание, е разположена точно където Хуан Тума я беше описал при първата ни среща — приблизително на трийсет-четирийсет сантиметра пред средата между стомаха и пъпа и на десет сантиметра вдясно.
Сулейка ми нареди да направя масаж на това място, да го обработя като движа пръстите на двете си ръце точно по тази точка, сякаш свиря на арфа. Уверяваше ме, че рано или късно ще приключа с усещането, че пръстите ми ще се движат по нещо по-плътно, като вода, и че накрая ще усетя сияйната си черупка.
Докато продължавах да движа пръсти, въздухът все повече се сгъстяваше, докато започнах да усещам някаква особена маса. По цялото ми тяло се разнесе неопределена физическа наслада. Реших, че съм напипал някой нерв в тялото си и при този абсурд се почувствах глупаво. Спрях.