Успя да си създаде и някакъв дневен режим. Лекси излезе права — възможността за бърза интернет връзка в „Грийнлийв“ бе изключена, но все пак съумяваше да си провери пощата и да провежда бавно търсене (страниците се зареждаха за около пет минути). Погледнато откъм положителната страна, това му даваше повод да посещава често библиотеката. Понякога се усамотяваха с Лекси в кабинета й, друг път излизаха да обядват, но след час-два тя казваше нещо от рода на: „Искам да съм с теб по цял ден, но ме чака работа“. Той разбираше намека и сядаше пред някой компютър да снове из Мрежата. Агентът му Нейт се обаждаше непрекъснато, оставяше съобщения и питаше дали Джеръми има идеи за бъдеща история, „понеже сделката с телевизията още не е зачеркната“. Като повечето агенти Нейт беше оптимист по неволя. Джеръми отговаряше, че той пръв ще научи плановете му. Не беше измислил история; не бе написал дори статия, откакто заживя на юг. Случващото се му отвличаше вниманието.
Поне така се оправдаваше. Всъщност му хрумнаха няколко идеи, но нищо не излезе от тях. Седнеше ли да пише, мозъкът му сякаш се превръщаше в желе, а пръстите му се вдървяваха. Написваше едно-две изречения, препрочиташе ги критично петнайсетина минути и ги изтриваше. По цели дни пишеше и триеше и накрая не оставаше нито ред. Понякога се чудеше защо клавиатурата го е намразила, но махваше с ръка, защото по-важни неща заемаха мислите му.
Лекси например. И сватбата. И бебето. И разбира се, ергенското парти. Алвин настояваше да уточнят датата още откакто Джеръми бе заминал, но всичко зависеше от управата на парка. Въпреки настойчивото напомняне на Лекси, Джеръми не успяваше да се свърже с някого, който да му помогне. В крайна сметка реши да не отлага повече и каза на Алвин да насрочи партито за последния уикенд на април. Алвин отговори с развълнуван кикот и обещание да организира паметна вечер.
Едва ли щеше да се затрудни. Колкото и да… свикваше с Бун Крийк, градчето не беше Ню Йорк. Измъчваше го носталгия. От самото начало разбираше, естествено, че няма да му е лесно да се приспособи, но все още се удивляваше от липсата на възможности да запълниш свободното си време. В Ню Йорк излизаше от апартамента и след две пресечки влизаше в киносалон с богат избор от филми — от нашумял екшън до артистично френско кино. В Бун Крийк нямаше кино, а най-близкото, във Вашингтон, беше само с три салона, в единия от които целогодишно излъчваха анимационни филми на „Дисни“. В Ню Йорк винаги имаше изобилие от ресторанти с всякаква кухня за всякакво настроение — виетнамска, италианска, гръцка, етиопска; в Бун Крийк изборът се свеждаше до пица в картонена кутия или домашна кухня в „Недс Дайнър“, където всичко беше пържено и въздухът бе наситен с толкова мазнина, че се налагаше да си бършеш челото с платнена салфетка, преди да излезеш. Веднъж чу хората зад тезгяха да обсъждат как се препържва свинската сланина за по-богат вкус и с колко мас и масло е редно да се заливат зеленчуците. Кой друг, ако не южняк ще измисли нездравословно зеленчуково ястие?
Подозираше, че не е съвсем справедлив, но какво да правят младите без ресторанти и кина? Дори да се разхождаш из града означаваше да вървиш пет минути в едната посока и после да се върнеш по обратния път. На Лекси, разбира се, това не й се струваше странно и след работа й стигаше да седи на верандата, да пие сладък чай или лимонада и да помахва на съседите, минаващи по улицата. Ако пък природата реши да съдейства и се извие буря, седенето на верандата включваше трепетно очакване да проблесне светкавица. За да му вдъхне допълнителна увереност, Лекси го уверяваше, че „през лятото има толкова светулки, че прилича на Коледа“.
— Очаквам го с нетърпение — въздишаше Джеръми.
От друга страна, в Бун Крийк той най-сетне осъществи своя отколешна мечта — купи си първата кола.
Наречете го мъжка ексцентричност, но щом осъзна, че ще се мести в Бун Крийк, това беше събитието, което очакваше с най-голямо нетърпение. Не беше спестявал и инвестирал толкова години за нищо! Извади късмет да купи акции на Яху и АОЛ — след като написа статия за бъдещето на интернет — и преди да замине за Бун Крийк, продаде изгодно част от портфолиото си. Предвкусваше всеки момент от покупката — от разлистването на различни автомобилни списания до посещението на автопарка. Представяше си как сяда зад волана и вдишва прословутата миризма на „нова-новеничка кола“. Безброй пъти съжаляваше, че живее в Ню Йорк само защото да притежаваш автомобил в града беше абсолютно ненужно. Жадуваше да се качи в купето на спортен кабриолет с две врати и гюрук и да го подкара по спокойните провинциални пътища. Сутринта, когато с Лекси тръгнаха към автопарка, по лицето му грееше усмивка при мисълта, че е ударил часът да седне зад кормилото на мечтаната кола.