Не беше предвидил обаче как ще реагира тя, когато застанаха пред лъскавия спортен автомобил и той запрокарва благоговейно длан по елегантните му извивки.
— Как ти се струва? — попита я.
Беше сигурен, че и Лекси не може да устои на изкушението.
Тя повдигна объркано вежди.
— Къде ще сложим детското столче?
— Ще използваме твоята кола — отвърна той. — Тази ще е само за нас двамата. За бързи излети до крайбрежието или до планините. Или за екскурзии до Вашингтон през уикендите.
— Моята кола няма да издържи още дълго. Най-добре да вземем нещо за цялото семейство.
— Например?
— Миниван?
Джеръми примигна.
— Няма начин. В никакъв случай. Не съм чакал трийсет и седем години, за да купя миниван.
— Седан?
— Седан? Татко кара седан! Прекалено млад съм за седан.
— Джип? Джиповете изглеждат спортни и хващат окото. И са подходящи за планината.
Той се опита да си представи как ще изглежда зад волана и поклати глава.
— Джиповете са за майки от предградията. На паркинга пред „Уолмарт“ съм виждал повече джипове, отколкото в планините. Освен това замърсяват въздуха повече от обикновените коли, а аз съм загрижен за околната среда.
Улови се за сърцето за по-убедително. Лекси обмисли думите му.
— Какво ще изберем тогава?
— Спортна кола. Представи си колко чудесен ще е животът. Ще летим по магистралите, вятърът ще развява косата ти…
Тя се засмя.
— Все едно си изскочил от реклама. Повярвай ми, разбирам колко ще е страхотно. И на мен ми се иска да имам лъскава фурия като тази. Но признай, че не е практична.
Джеръми я погледна с пресъхнали устни, осъзнал, че мечтата му умира. Лекси беше права, разбира се. Той се помести от крак на крак и си пое дълбоко дъх.
— Коя ти харесва?
— Онази ей там ще е подходяща за семейството — посочи тя седан с четири врати. — В „Справочник на потребителя“ беше отбелязана с „Най-добра покупка“ за сигурност и надеждност. Получаваме и седемдесет мили гаранция.
Икономичен. Практичен. Надежден. Автомобилът отговаряше на всички критерии, призна Джеръми, но сърцето го присви при вида му. Изглеждаше елегантен колкото дървена каруца.
Забелязала изражението му, тя приближи до него и го прегърна.
— Знам, че не мечтаеш за такава кола… Но ако я поръчаме в огненочервено?
Той повдигна вежди.
— С изрисувани пламъци на предния капак?
Тя се засмя отново.
— Ако наистина искаш.
— Не. Исках само да проверя докъде мога да стигна.
Тя го целуна.
— Благодаря. И за твое сведение мисля, че ще изглеждаш много секси зад волана.
— Ще приличам на баща ми.
— Не — възрази тя. — Ще приличаш на единствения и неповторим баща на бебето ни.
Той се усмихна. Разбираше, че тя се опитва да го разведри. Когато след час подписа документите за покупката обаче, провеси нос съвсем мъничко при мисълта какво би могло да бъде.
Като изключим известното разочарование, което изпитваше винаги щом седнеше зад кормилото, животът не беше толкова лош. Понеже не пишеше, разполагаше с непривично много свободно време. От години издирваше истории по цял свят, разследваше всичко — от Снежния човек в Хималаите до Торинската плащаница в Италия — изобличавайки фалшификации, легенди и измислици. Между редовните дванайсет статии годишно за „Сайънтифик Америкън“ сместваше публикации за измамници, мними ясновидци и лечители. Дните му бяха напрегнати, понякога изтощителни и най-често просто безпощадни. Когато живееше с първата си съпруга Мария, постоянното пътуване подклаждаше недоволството й. Тя го молеше неведнъж да загърби свободната практика и да постъпи на работа в някой известен нюйоркски вестник. Навремето не взе на сериозно предложението й, ала сега, хвърляйки поглед назад, се питаше дали не е била права. Необходимостта непрекъснато да издирва теми и да ги представя увлекателно се отразяваше на всички аспекти от живота му. От години беше затрупан с работа от сутрин до вечер. Не можеше да стои със скръстени ръце; винаги четеше, проучваше, пишеше нещо; малко по малко бе изгубил способността да отпочива и дълги периоди от живота му се сливаха в сивота, а годините си приличаха като две капки вода.