В този момент тя се разхълца неистово, притисната в Джеръми. Той инстинктивно я прегърна по-здраво и й зашепна утешително:
— Не си убила котката. Станало е случайно…
Тя се разплака още по-неудържимо.
— Не… не разбираш ли?
— Какво?
— Че… ще съм… ужасна майка. Затворих… затворих… горката си котка… в сушилнята…
— Прегръщах я, а тя продължаваше да плаче — обясняваше Джеръми по обяд на другия ден. — Уверявах я, че ще е чудесна майка, но не ми вярваше. Плака часове. Каквото и да кажех, не се успокояваше. Най-после заспа от изтощение. Когато се събуди, изглеждаше добре.
— Бременните жени са такива — каза Дорис. — Бременността е като огромно увеличително стъкло. Всичко се уголемява — коремът, задникът, ръцете. Чувствата и спомените. От време на време обезумяваш и правиш странни неща. Неща, немислими при други обстоятелства.
Коментарът на Дорис съживи спомена за Лекси и Родни, уловени за ръце, и за миг Джеръми се запита дали да го спомене. Пропъди желанието бързо, както се бе породило.
Дорис сякаш прочете мислите му.
— Джеръми? Добре ли си?
Той поклати глава.
— Да. Просто са ме налегнали много грижи напоследък.
— Бебето?
— Всичко — отвърна той. — Сватбата, къщата. Всичко. В края на месеца трябва да сключим сделката за къщата, а Джъркин успя да издейства разрешително само за първия уикенд на май. Напрежението ми идва в повече… Благодаря ти, че помагаш на Лекси да организира сватбата.
— Няма за какво да ми благодариш. Не правя кой знае какво. Ще осигуря тортата и сандвичи за почерпката на открито. Тази сутрин ще избера масите за пикник, цветарят ще ги украси с букети, а фотографът вече е готов.
— Лекси ми каза, че си е избрала рокля.
— Да. Купиха и за Рейчъл.
— Прикрива ли коремчето на Лекси?
Дорис се засмя.
— Това беше единствената й грижа! Но не бой се, ще бъде красива. Почти не й личи, че е бременна. Но мисля, че хората и без това започват да подозират. — Тя кимна към Рейчъл, която разтребваше масите в ресторанта. — Мисля, че тя знае.
— Откъде? Ти ли й каза?
— Не, разбира се. Но жените усещат, когато приятелките им забременеят. Чувам как хората си шушукат. Лекси, естествено, налива масло в огъня. Онзи ден разглеждаше бебешки дрешки в магазина на Джъркин. Хората забелязват такива неща.
— Тя няма да остане доволна.
— Всъщност няма значение. Тя бездруго не вярваше, че ще опази тайната толкова дълго.
— Да уведомя ли тогава и моето семейство?
— Мисля — отвърна бавно Дорис, — че е най-добре да попиташ Лекси. Все още се притеснява, че няма да я харесат, особено след като сватбата ще е толкова скромна. Чувства се зле, че не може да покани целия клан. — Тя се усмихна. — Лекси използва думата клан.
— Подходяща е — съгласи се Джеръми. — Те са клан. Но на сватбата ще присъства малобройна група.
Дорис посегна към чашата си и Рейчъл дойде до масата им с кана чай.
— Да ви сипя ли?
— Благодаря, Рейч — каза Джеръми.
— Вълнуваш ли се за сватбата? — попита го Рейчъл.
— Донякъде. Как мина пазаруването с Лекси?
— Забавно беше — отвърна Рейчъл. — Приятно е понякога да излезеш от града. Но се обзалагам, че ти го разбираш по-добре от мен.
И още как, помисли си Джеръми.
— Между другото, говорих с Алвин. Изпраща ти поздрави.
— О!
— Каза, че очаква с нетърпение да те види отново.
— Предай му поздрави и от мен. — Тя си приглади престилката. — Искате ли орехов пай? Останаха няколко парчета.
— Не, благодаря — отказа Джеръми. — Преядох.
— И аз не искам — каза Дорис.
Рейчъл тръгна към кухнята, а Дорис си сгъна платнената салфетка върху масата и се обърна отново към Джеръми.
— Вчера минах край къщата. Работата явно напредва.
— Нима? Не съм забелязал.
— Ще стане — увери го тя, доловила съмнението в тона му. — Тук хората работят по-бавно, но в крайна сметка си свършват работата.
— Надявам се да я свършат, преди бебето да замине за колежа. Наскоро открихме щети от термити.
— Какво очакваш? Къщата е стара.
— Поглъща пари като бездънна яма. Непрекъснато изниква нов проблем.