— Можех да ти го кажа по-отрано. Защо според теб се е задържала на пазара толкова дълго? Колкото и да струва обаче, е по-евтина от всичко в Манхатън, нали?
— И по-потискаща.
Дорис го изгледа втренчено.
— Значи все още не пишеш?
— Моля?
— Чу ме — каза тя тихо. — Не пишеш. Ти си журналист. Писането те определя. А ако не пишеш… е, получава се нещо като бременността на Лекси. Всичко се вижда през увеличително стъкло.
Джеръми реши, че Дорис има право. Не го тревожеше нито цената на новата къща, нито сватбата, нито бебето, нито фактът, че все още се приспособява към живота с Лекси. Напрежението, което изпитваше, се дължеше на неспособността му да пише.
Предишния ден изпрати поредната си статия. Оставаха му още четири, написани предварително, а редакторът му в „Сайънтифик Америкън“ току оставяше съобщения на мобилния му телефон и настойчиво му напомняше да се свърже с него. Дори Нейт започваше да нервничи; преди го разпитваше кога ще измисли история, която да се хареса на телевизионните продуценти, а сега се чудеше дали Джеръми изобщо работи.
Отначало му беше лесно да измисля оправдания — и редакторът, и Нейт разбираха колко промени са настъпили в живота му. Ала когато стандартните извинения започнаха да се повтарят до втръсване, дори той самият усети, че звучат именно като извинения. Недоумяваше обаче какво се е объркало. Защо мислите му се оплитат на възел, щом включи компютъра? Защо пръстите му се размекват над клавиатурата? И защо това се случва само когато се накани да напише нещо, което ще му плати сметките?
Алвин му изпращаше редовно имейли. Джеръми за нула време му написваше дълъг отговор. Същото важеше и за имейлите на майка му, баща му и братята му. Не срещаше проблем и когато той самият изпращаше писма или си водеше бележки за нещо, открито в интернет. Пишеше с лекота за телевизионни програми, бизнес и политика; знаеше, защото беше пробвал. Всъщност пишеше с лекота за всичко… стига да не е свързано с темите, които са му специалитет. В тези случаи умът му просто блокираше. И още по-лошо — чувстваше се, сякаш занапред няма да успее да напише нито ред.
Подозираше, че изпитва неувереност. Странно усещане, което не познаваше, докато не дойде в Бун Крийк.
Това ли беше причината? Преместването? Тогава започна проблемът; не заради къщата и не заради сватбата. Блокира, откакто дойде в града. Пито-платено. Ако беше така обаче, би трябвало в Ню Йорк да може да пише. Дали? Размисли. После поклати глава. Нямаше значение. Беше тук. След по-малко от три седмици — на 28 април — щеше да купи къщата и да замине за ергенското си парти. След още една седмица — на 6 май — щеше да се ожени. За добро или за зло, домът му беше тук.
Погледна дневника на Дорис. Как би започнал история за него? Не че смяташе да пише за дневника, но като експеримент…
Отвори празен документ и се замисли. Пръстите му застинаха над клавиатурата. И не помръднаха цели пет минути. Не му хрумваше нищо. Нищичко. Не знаеше дори как да започне.
Прокара ядосано ръка през косата си. Прииска му се да се поразсее, но къде да отиде? В никакъв случай в къщата, каза си, понеже ще се отчая съвсем. Реши да убие известно време в интернет. Модемът зажужа, страницата започна да се зарежда. Забеляза, че има дванайсет нови съобщения и отвори пощенската си кутия.
Повечето беше спам; изтри ненужната информация, без да я чете. Нейт го питаше дали е чул новината за метеоритния дъжд в Австралия. Отговори му, че е писал четири статии за метеорити — последната през миналата година — но му благодари за идеята.
Аха да изтрие следващото съобщение, което нямаше заглавие, но размисли и го отвори. Втренчи се в екрана, устата му пресъхна. Нямаше сили да извърне глава. Нямаше сили дори да диша. Съобщението беше кратко и трепкащият курсор сякаш му намигаше: Сигурен ли си, че бебето е твое?
7
Сигурен ли си, че бебето е твое?
Без да отлепя очи от съобщението, Джеръми скочи на крака, събаряйки стола. „Мое е, разбира се! — прииска му се да изкрещи. — Сигурен съм!“
Да, сякаш казваше съобщението, сигурен си? Но защо?
Умът му започна да търси трескаво отговори. Заради вълшебната нощ с Лекси. Защото тя твърдеше, че бебето е негово, и нямаше причини да лъже. Защото щяха да се оженят. Защото не можеше да е на друг. Защото бебето беше негово…
Дали?
Ако беше друг мъж, ако миналото му беше различно, ако с Лекси се познаваха от години, отговорът щеше да е очевиден. Но…