Джеръми се засмя за пръв път.
— Чудесно предложение! Сигурен съм, че той ще изпадне във възторг.
— Предимството е, че няма да каже на никого. Понеже не говори.
— Говори.
— Така ли?
— Лекси твърди, че говори. Но не и на теб и на мен.
Алвин се засмя.
— Свикна ли с откачените животни в стаята си?
Джеръми осъзна, че вече почти не ги забелязва.
— Няма да повярваш, но свикнах.
— Не знам дали е за добро или за зло.
— Честно казано, и аз не знам.
— Слушай, имам гости! Трябва да приключваме. Обади ми се по-късно. Или аз ще ти звънна.
— Добре — каза Джеръми и прекъсна връзката.
Втренчи се в компютъра и поклати глава. Може би утре, помисли си. Надигна се да стане, но телефонът иззвъня отново. Реши, че Алвин е забравил да му каже нещо.
— Да?
— Здрасти, Джеръми — чу гласа на Лекси. — По странен начин вдигаш телефона.
— Извинявай. Току-що разговарях с Алвин и помислих, че пак се обажда. Какво има?
— Неприятно ми е, но се налага да отложим вечерята. Ще се видим утре.
— Защо?
— Заради Дорис. Ще се прибира вкъщи, но още е разстроена и искам да съм край нея.
— Да дойда ли? Ще донеса нещо за хапване.
— Няма нужда. Има много за ядене, но честно казано, Дорис не е в настроение за пиршества. Безпокоя се за сърцето й, та затова ще поостана.
— Добре — каза Джеръми. — Разбирам.
— Сигурен ли си? Наистина ми е неприятно…
— Няма проблем.
— Обещавам да ти се реванширам. Утре. Ще сложа нещо по-прозрачно, докато ти готвя.
Джеръми се постара да прикрие обзелото го разочарование.
— Звучи добре.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Добре.
— Обичам те. Знаеш, нали?
— Да — отвърна Джеръми. — Зная.
Лекси притихна. Едва след като прекъсна връзката, Джеръми осъзна, че не е казал „обичам те“.
Трябва ли да се заслужи доверието? Или то е въпрос на вяра?
Няколко часа по-късно Джеръми още не беше сигурен. Въпросите кръжаха в ума му, но не знаеше как да постъпи. Да остане в „Грийнлийв“? Да отиде в дома на Лекси и да я чака там? Или да провери дали наистина е у Дорис?
Всичко опира до това, помисли си. Наистина ли е там? Сигурно би могъл да измисли някакво правдоподобно извинение и да се обади на Дорис, но това означаваше, че не вярва на Лекси, нали? А щом не й вярва, защо тогава ще се жени за нея?
Защото я обичаш, прошепна му вътрешният глас.
Обичаше я, но сам в тихата стая в „Грийнлийв“ се питаше дали любовта му не е сляпа. През годините, прекарани с Мария, нито веднъж не се беше питал къде е тя. Дори през последните дни на брака им. Никога не се бе обаждал у родителите й да проверява наистина ли е там, рядко й звънеше на работното място, а още по-рядко се появяваше без предупреждение при нея. Тя никога не му даваше поводи да се съмнява и той никога не се бе съмнявал.
С Лекси обаче не беше така. Нея сякаш я възприемаше по два начина — когато бяха заедно, се кореше за параноята си; когато бяха разделени, позволяваше на въображението си да се развихри.
Но сега не ставаше дума за разюздано въображение. Беше видял Лекси и Родни да се държат за ръце. Когато я попита какво е правила през деня, Лекси не спомена, че се е срещала с Родни. Получи странен имейл от човек, положил неимоверни усилия да прикрие следите си. А когато Дорис говореше за Рейчъл, Лекси я попита единствено дали Родни е изглеждал ядосан.
От друга страна, ако наистина таи чувства към Родни, защо просто да не признае? Защо се съгласи да се омъжи за Джеръми? Защо купува къща с Джеръми, излиза да пазарува за бебето с него и прекарват заедно почти всички вечери? Заради бебето? Лекси държеше на традициите, вярно, но възгледите й не бяха като на жена от средата на миналия век. Беше живяла с приятеля си в Ню Йорк, беше се впуснала в страстна връзка с господин Ренесанс… Не би загърбила възможността да живее с мъж, когото наистина обича — ако приемем, че е Родни — само заради бебето. Което, разбира се, означаваше, че обича Джеръми точно както му каза по телефона. Както му казваше всеки път, когато бяха заедно. Както му шепнеше, когато лежаха прегърнати.
Реши, че няма причина да не й вярва. Никаква. Тя е негова годеница и щом твърди, че е у Дорис, значи е у Дорис. Само дето някак си се съмняваше, че е там.