Небето отвън причерня. От мястото си виждаше как клоните се полюшват леко. Нови пролетни листа покриваха доскоро оголелите дървета, посребрени от сиянието на месечината.
Помисли си, че трябва да остане тук и да почака да му се обади. Щяха да се женят и той й вярваше. Колко пъти бе проверявал Лекси, след като я видя с Родни? Колко пъти бе виждал колата й пред библиотеката и се бе чувствал като абсолютен глупак. Пет-шест? Десетина? Защо тази нощ да е различна?
Няма да е различна, каза си, но посегна към ключовете. Като молец, привлечен от пламъка на свещта, сякаш нямаше друг избор. Продължаваше да се кори мислено по целия път до колата и докато сядаше зад волана.
Нощта беше тиха и тъмна; главната улица на града пустееше, а потулен в сенките, „Хърбс“ изглеждаше необяснимо зловещо. Джеръми подмина бързо ресторанта и се запъти към къщата на Дорис, сигурен, че Лекси ще е там. Видя автомобила на Дорис, паркиран на алеята, и въздъхна със странна смесица от облекчение и разкаяние. Едва сега се сети, че е оставил Лекси в „Хърбс“ без кола, и едва не се засмя на глас.
Добре, рече си, въпросът е приключен. Понечи да тръгне към дома на Лекси, решил да я чака там. Каза си, че когато тя се прибере, ще я изслуша съчувствено, ще й предложи безрезервна подкрепа и ще й свари горещ шоколад, ако поиска. Беше си спретнал буря в чаша вода.
Когато свърна по улицата на Лекси обаче и видя къщата й, кракът му инстинктивно потърси спирачката. Забави скорост, приведе се към предното стъкло, примигна да се увери, че очите не го лъжат, и се вкопчи във волана.
Колата й не беше на алеята. Къщата тъмнееше. Той зави рязко, без да обръща внимание на пронизителното свистене на гумите. Взе завоя с пълна скорост и пое натам, където беше сигурен, че ще открие Лекси. Щом не беше в библиотеката, в „Грийнлийв“, в „Хърбс“ или при Дорис, оставаше само едно възможно място.
Излезе прав. Мина по улицата, където живееше Родни Харпър, и видя колата й, паркирана пред дома му.
8
Седна на верандата пред къщата на Лекси.
Имаше ключ, можеше да влезе вътре, но не искаше. Предпочете да седи на стълбите отпред. Или по-скоро да кипи от гняв на стълбите отвън. Да се вижда с Родни беше едно, да лъже — съвсем друго. А тя го беше излъгала. Отменила беше вечерята им, беше му се обадила по телефона и го бе излъгала къде ще бъде. Беше го излъгала, без да й мигне окото.
Той наблюдаваше пътя със стиснати челюсти.
Наистина не го интересуваше какво извинение ще измисли. Нямаше извинение за такова нещо. Трябваше само да му каже, че иска да поговори с Родни, че се тревожи за него, и той нямаше да възрази. Нямаше да остане очарован, естествено, но щеше да се примири. Кому беше нужна тази потайност?
Това не беше в реда на нещата. Не биваше да се отнася така с него… нито с когото и да било, ако я е грижа. Ами ако продължи да постъпва така и след като се оженят? Искаше ли наистина по цели дни да се тормози дали Лекси е там, където е казала, че ще бъде?
Не, в никакъв случай. Бракът не беше това и той не се беше преместил тук, не бе зарязал всичко, за да го мамят. Тя или го обича, или не го обича; ясно и просто. А е очевидно как се чувства, щом предпочита да прекарва времето си с Родни.
Беше му все едно дали с Родни са приятели, дали е решила да му предложи подкрепа. Трябваше само да каже истината. Но не го беше направила.
Чувстваше се ядосан, но и наскърбен. Дойде тук да сподели живота си с Лекси, дойде тук заради нея. Не заради бебето, не защото мечтаеше да живее зад белосана ограда, не защото вярваше в романтиката на Юга. Дойде тук, защото искаше тя да му стане съпруга.
А тя го лъжеше. Излъга го неведнъж, а два пъти. Сърцето му се сви. Не знаеше дали да халоса стената с юмрук, за да си излее гнева, или просто да се разплаче, скрил лице в шепи.
След един час, когато тя се върна, Джеръми продължаваше да седи на стълбите. Лекси слезе от колата и явно се изненада да го види, но тръгна към него, сякаш нищо нередно не се е случило.
— Здрасти — поздрави го, премятайки чантата си през рамо. — Какво търсиш тук?
Джеръми се изправи.
— Чаках те — отговори.
Погледна си часовника. Девет без пет. Късно, но не прекалено…
— Потръгна ли писането? — попита го тя.
— Горе-долу. — Той сви рамене. — Обмислям няколко идеи.
Тя забеляза, че не пристъпва към нея, но въпреки това се приведе да го целуне. Дори да усети сдържания му отклик, не реагира.