И кой беше изпратил имейла? Отново се връщаше на този въпрос. Човекът, който издирваше подателя на загадъчните съобщения, се бе обадил по-рано през седмицата. Каза му, че имейлът най-вероятно е изпратен от друг град и се надява скоро да получи по-конкретен отговор. Което значеше… какво?
Не знаеше и нямаше време да размишлява. След двайсет минути трябваше да са в кантората на адвоката, за да сключат сделката. Дали да помоли за отсрочка? Възможно ли е, дори да иска?
Твърде много въпросителни; прекалено много задължения.
Движейки се на автопилот, той излезе от стаята в „Грийнлийв“; след десет минути, вцепенен от мислите, блъскащи се в ума му, спря пред къщата на Лекси. Мярна силуета й през прозореца и след миг тя излезе на верандата.
Отбеляза мимоходом, че се е облякла подобаващо — в светлобежов костюм с панталони и светлосиня риза. Усмихна му се и му помаха, спускайки се тичешком по стълбите. За момент забрави, че е бременна.
Бременна…
Като преди. Тази мисъл разпали отново гнева му, но тя не забеляза.
— Здрасти, скъпи, как си? Притесних се, че ще закъснеем.
Той не събра сили да отговори. Не събра сили да я погледне, докато сядаше до него. Не беше сигурен дали иска да я подложи на кръстосан разпит сега, или когато му остане време, да обмисли случилото се. Тя го докосна по рамото.
— Добре ли си? — попита плахо. — Изглеждаш отнесен.
Той стисна волана, стараейки се да не губи самообладание.
— Просто се замислих.
Лекси го погледна изпитателно.
— За какво?
— Не искам да го обсъждам сега — каза той.
Тя продължи да се взира в него, сякаш се чудеше дали да се разтревожи. След миг се облегна назад и закопча колана.
— Вълнуващо е, нали? — каза, опитвайки се да разведри настроението и същевременно да смени темата. — Първият ни дом! Трябва да го отпразнуваме! Да отидем на обяд, да речем, преди да тръгнеш за летището. Освен това няма да те виждам няколко дни.
Той включи двигателя и колата потегли.
— Както искаш.
— Не изглеждаш много въодушевен.
Той се престори, че е съсредоточен в пътя, стиснал здраво волана.
— Казах ти, че съм съгласен.
Тя поклати глава и се обърна към стъклото.
— Благодаря — промърмори.
— Какво? Сърдита ли си?
— Не разбирам защо си в толкова лошо настроение. Би трябвало да се вълнуваш. Купуваме си дом, после заминаваш за ергенското си парти. Редно е да си доволен. А ти се държиш, все едно отиваме на погребение.
Джеръми отвори уста да отговори, но размисли. Избухнеше ли свада сега, нямаше начин да приключат, преди да стигнат до адвокатската кантора. Сигурен беше. А не искаше всички да разберат, нито пък знаеше откъде да започне. По-късно обаче щяха да поговорят. Непременно.
През останалия път мълчаха. Атмосферата в колата помрачняваше с всяка изминала минута. Когато стигнаха кантората и видяха госпожа Рейнълдс да ги чака отпред, Лекси вече дори не поглеждаше към него. Щом колата спря, отвори вратата и се отправи към брокерката, без да го чака.
Браво, помисли си той. Ядосана си? Добре дошла в клуба, скъпа. Захлопна вратата и тръгна бавно след нея. Не изпитваше никакво желание да я настигне.
— Днес е големият ден — усмихна се госпожа Рейнълдс. — Готови ли сте?
Лекси кимна. Джеръми не продума. Госпожа Рейнълдс погледна първо Лекси, после Джеръми, после пак Лекси. Усмивката й се стопи. Беше живяла достатъчно, за да усети кога положението е напечено. Покупката на къща не беше шега работа и хората реагираха различно. Нейната задача беше да ги въведе вътре, за да подпишат документите, преди кавгата да прерасне в нещо, което да отмени сделката.
— Вече ни чакат — подкани ги тя, преструвайки се, че не забелязва мрачните им лица. — Ще се настаним в конферентната зала. — Тръгна към вратата. — Насам. Сключвате страхотна сделка. Щом свърши ремонтът, ще притежавате истинско бижу.
Задържа вратата отворена, но не дочака отговор.
— Надолу по коридора — подкани ги пак. — Втората врата вляво.