— Просто така! — учуди се той.
— Имах време да размисля.
— И аз съжалявам. Не биваше да се ядосвам толкова.
Лекси попиваше мълчаливо с очи изтощението и тъгата, които струяха от него. Той се поколеба за миг и разтвори ръце. Тя го прегърна и го целуна нежно по устните. Склони глава върху гърдите му. Прегръщаха се дълго, но Лекси усети липсата на страст в прегръдката.
— Добре ли си? — прошепна.
— Не много — призна той.
Тя го улови за ръката и го поведе в къщата. Спря в дневната, несигурна дали да седне на канапето или на стола до него. Джеръми се строполи върху канапето. Приведе се напред и прокара пръсти през косата си.
— Седни до мен — помоли. — Искам да ти кажа нещо.
Сърцето й се сви. Седна до него и усети топлината на крака му до нейния. Той въздъхна дълбоко и тя застина.
— За нас ли е? — попита го.
Джеръми се втренчи към кухнята с невиждащи очи.
— Може да се каже.
— За сватбата?
Той кимна и Лекси се подготви за най-лошото.
— В Ню Йорк ли ще се върнеш? — прошепна.
Той сякаш не разбра веднага какво го пита, но след миг се обърна към нея с объркано изражение.
— Защо? Искаш ли да се върна в Ню Йорк?
— Не, разбира се. Но както се държиш, не знам какво да мисля…
Джеръми поклати глава.
— Съжалявам. Не е нарочно. Просто все още не съм успял да проумея всичко. Не съм ти ядосан обаче и не мисля да отлагам сватбата. Трябваше да ти го обясня веднага.
Тя си пое облекчено дъх.
— Какво става? На ергенското ти парти ли се случи нещо?
— Да — отвърна Джеръми. — Но не е само това.
Той започна отначало. Разказа й всичко за битката, която води с писането, за тревогите си колко скъпо ще им излезе къщата и как се задушава понякога в примката на Бун Крийк. Тя беше чувала и преди част от тези откровения, но си призна, че не е предполагала колко му е трудно. Той говореше, без да вини никого, сякаш не само на нея, но и на себе си.
Лекси се питаше какво цели, но не го прекъсваше. Накрая той изопна рамене и заключи:
— После те видях да държиш ръката на Родни. Знаех, че не бива да го вземам на сериозно. Повтарях си го отново и отново, но сигурно другите притеснения задълбочиха проблема. Усещах, че е абсурдно да се съмнявам, но явно съм търсил причина да си излея гнева върху теб. — Усмихна се тъжно. — Както ти самата отбеляза онзи ден. После отиде при Родни и аз се сринах. Но има още нещо, което не съм ти казвал.
Тя протегна ръка към него и въздъхна облекчено, когато той я пое.
Разказа й за имейлите. Описа как са го разгневили и смутили. Изумена, Лекси се опита да запази самообладание.
— Така ли разбра какво пише в дневника? — попита, стараейки се гласът й да прозвучи спокойно.
— Да — отвърна Джеръми. — Не знам дали иначе щях да забележа.
— Но… кой би направил такова нещо?
Джеръми отговори с въздишка:
— Алвин.
— Алвин? Алвин е изпратил имейлите? Но… как така! Няма начин да е знаел.
— Рейчъл му е казала. Била е в Ню Йорк при него.
Лекси поклати глава.
— Невъзможно! Познавам я от години. Не би постъпила така.
Той й доразказа историята и как е сглобил парченцата от мозайката.
— Излязох от бара. Не знаех къде да отида. Тръгнах напосоки, но чух, че някой тича след мен. Братята ми… — Сви рамене. — Видяха колко съм ядосан и се разгорещиха. Подпийнат ли, юмруците ги засърбяват. Разпитваха ме какво е направил Алвин и дали „да си поговорят“ с него. Казах им да го оставят на мира.
Думите вече се лееха с лекота от устата на Джеръми; Лекси го гледаше безмълвно, мъчейки се да проумее чутото.
— Заведоха ме в къщата на родителите ни, но не успях да мигна. Не исках да обсъждам с никого какво се е случило и затова се качих на първия самолет тази сутрин.
— Мислех, че ти е приятел — отрони задавено Лекси.
— И аз мислех, че ми е приятел.
— Защо го е направил?
— Не знам — призна Джеръми.
— Заради мен? Какво съм му сторила? Та той дори не ме познава! Постъпил е…
— Лошо — довърши Джеръми. — Знам.
— Но… — Тя попи неочаквана сълза. — Той…
— И аз не знам какво да кажа. Стигнах единствено до извода, че по някакъв свой извратен начин се е опитвал да ме предпази от възможен провал. Разбирам, че звучи налудничаво. Във всеки случай отношенията ни приключиха.