Задвижи отново сензора, натисна един бутон, после друг. Джеръми си спомни процедурата от миналия път.
— Бебето си спазва графика — констатира жената. — Тук пише, че терминът е на 19 октомври.
— Добре ли се развива? — попита Джеръми.
— Очевидно — кимна жената.
Раздвижи отново сензора, за да премери обиколката на главата и дължината на бедрената кост. Внезапно ръката й застина. Вместо да натисне бутона, отдалечи сензора от крака и го спря върху нещо като бяла нишка, проточена към бебето. Намръщи се леко. После започна да движи бързо сензора, спирайки от време на време за по-обстоен оглед. Явно оглеждаше бебето от всеки ъгъл.
— Какво правите? — осведоми се Джеръми.
— Проверявам нещо — промърмори жената, без да отлепя очи от екрана.
След малко поклати глава, довърши бързо измерванията и пак започна да шари по екрана. Снимки на бебето от всеки ъгъл се появяваха и изчезваха. Жената пак се съсредоточи върху вълнообразната светла линия.
— Наред ли е всичко? — настоя Джеръми.
Тя си пое дълбоко дъх, втренчена в екрана. Гласът й прозвуча странно безизразно:
— Видях нещо, което трябва да покажа на лекаря.
— Какво значи това?
— Ще извикам доктор Сомърс — каза тя и стана. — Той ще ви обясни по-подробно. Връщам се след минута.
При тези премерени думи кръвта се отцеди от лицето на Лекси. Тя стисна силно ръката на Джеръми. Рояк страховити картини пробягаха през ума му, защото разбра, че жената е видяла нещо необичайно, нещо различно… нещо лошо. В този момент времето спря, а съзнанието му започна да изрежда възможностите. В сякаш смалилата се стая се опитваше да проумее какво означава мъглявата линия.
— Какво става? — прошепна Лекси. — Какво се случи?
— Не знам — призна Джеръми.
— Да не би бебето да не е добре?
— Не каза такова нещо — отговори й Джеръми, за да вдъхне увереност не само на нея, но и на себе си. Преглътна с пресъхнала уста. — Сигурен съм, че е дреболия.
Лекси едва се сдържаше да не заплаче.
— Тогава защо отиде да извика лекаря?
— Длъжна е, предполагам, ако забележи нещо.
— Какво е забелязала? — попита умолително Лекси. — Аз не видях нищо.
— Не знам — отговори Джеръми след кратко колебание.
По бузата й се търкулна сълза.
— Кажи ми какво става…
Той придърпа безпомощно стола си към нея.
— Не знам. Но сърдечният ритъм на бебето беше нормален. Развива се както трябва. Щяха да ни кажат, ако бяха забелязали нещо нередно.
— Видя ли изражението й? Изглеждаше… уплашена.
Този път Джеръми не успя да отговори. Втренчи се в рафта с брошури за бременни до отсрещната стена. Слънцето, високо и силно, напираше да нахлуе в стаята. Въпреки че беше с Лекси, той се почувства съвсем сам.
След секунда лекарят и ехографистката влязоха в стаята с пресилени усмивки. Жената седна пред екрана, а доктор Сомърс застана зад нея. Джеръми и Лекси мълчаха. Във възцарилата се тишина Джеръми чуваше как бие сърцето му.
— Да видим… — каза доктор Сомърс.
Ехографистката добави нов слой гел, опря сензора върху корема на Лекси и бебето се появи отново. Жената обаче не посочи него.
— Виждате ли? — попита тя.
Лекарят се наведе напред, Джеръми също. Пак видя вълнообразната бяла линия. Този път забеляза, че излиза от тъмните стени, заобиколили бебето.
— Е?
Лекарят кимна.
— Прикрепена ли е?
Жената раздвижи сензора и отново разгледа бебето от всички страни.
— Не забелязвам да се е прикрепила някъде — поклати глава тя. — Мисля, че проверих навсякъде.
— Да се уверим още веднъж — предложи доктор Сомърс и зае мястото й.
Раздвижи мълчаливо сензора; боравеше по-несръчно с уреда и образите се появяваха по-бавно. Приведе се съсредоточено към екрана и известно време не продума.
— Какво има? — попита Лекси с разтреперан глас. — Какво проверявате?
Лекарят погледна ехографистката и тя излезе от стаята. Когато останаха насаме, той им показа бялата линия.
— Виждате ли я? — попита ги той. — Нарича се амниотична връв. Проверявах дали се е прикрепила към бебето. Обикновено се прикрепя към крайниците — ръцете или краката. Засега не се е прикрепила и това е добре.
— Не разбирам — прекъсна го Джеръми. — Какво причинява тази връв?