Доктор Сомърс си пое дъх.
— Лентата е изградена от същото влакнесто вещество като амниона — сака, в който се помещава бебето. Виждате ли го? — Лекарят описа кръг с показалец върху екрана. — Единият край на връвта е прикрепен към сака, другият плува свободно. Този свободен край може да се прикрепи към плода. Тогава бебето ще се роди с амниотичен синдром. — Доктор Сомърс помълча и добави с неутрален тон: — Ще бъда напълно откровен — случи ли се това, рискът от вродени аномалии се увеличава многократно. Затова огледахме внимателно бебето. Искахме да се уверим, че амниотичната връв не го е засегнала.
Джеръми едва си поемаше дъх. Забеляза как Лекси прехапа устни.
— Ще се прикрепи ли към него? — попита Джеръми.
— Няма начин да предвидим. Засега свободният край плува в амниотичната течност. Плодът все още е малък. С увеличаването му вероятността да пострада нараства, но амниотичният синдром е рядкост.
— Какви аномалии? — прошепна Лекси.
Пролича си, че на лекаря му е неприятно да отговори на този въпрос.
— Зависи къде ще се прикрепи връвта, но по принцип причинява сериозни увреждания.
— Колко сериозни? — попита Джеръми.
Лекарят въздъхна.
— Ако се прикрепи към крайниците, бебето може да се роди без крайник, с деформиран крак или с ципа между пръстите. Прикрепи ли се другаде, може да е още по-зле.
На Джеръми му се зави свят.
— Какво да направим? — попита едва чуто. — Застрашена ли е Лекси?
— Амниотичният синдром не засяга майката — отговори лекарят. — Не е необходимо тя да остане на легло. Засега ще чакаме. Препоръчвам ви втори ултразвук с по-чисто изображение, но повтарям, че ще търсим единствено дали амниотичната връв се е прикрепила към плода. Аз лично смятам, че не е. След това ще правим редовни ехографски прегледи — веднъж на две седмици вероятно. Това е всичко.
— Как е станало?
— От само себе си. И не забравяйте, че най-вероятно няма поражения. Важно е да го разберете. Бебето ви засега е невредимо. Расте нормално, сърдечният му ритъм е добър, мозъкът се развива. Засега няма проблеми.
В настъпилата тишина Джеръми чуваше равномерното механично жужене на ехографа.
— Споменахте, че ако се прикрепи другаде, ще е по-зле — отрони той.
Доктор Сомърс се размърда на стола.
— Да — призна. — Но вероятността е извънредно малка.
— Колко по-зле?
Доктор Сомърс побутна папката си настрани, сякаш преценява каква част от истината да разкрие.
— Ако се прикрепи към пъпната връв — рече най-сетне, — е възможно да изгубите бебето.
17
Да изгубят бебето.
Щом лекарят излезе от стаята, Лекси избухна в сълзи. И Джеръми едва се сдържаше да не заплаче. Чувстваше се изтощен до смърт и говореше на автопилот, напомняйки й отново и отново, че засега бебето е добре и най-вероятно няма да пострада. Вместо да я успокоят, думите му сякаш я разстройваха още повече. Раменете й се тресяха, ръцете й трепереха, а когато най-после се освободи от прегръдката му, ризата му бе подгизнала от сълзите й.
Облече се мълчаливо; чуваше се само как си поема дълбоко дъх, за да не се разплаче пак. Стаята изглеждаше непоносимо тясна и душна; коленете на Джеръми се подкосяваха. Видя как Лекси закопчава блузата над заобления си корем, и се подпря на стената, за да не падне.
Изпитваше непреодолим страх; оглеждаше като насън стерилното помещение. Невъзможно беше! Нелогично. При предишните прегледи не бяха установили никакъв проблем. Откакто забременя, Лекси си позволяваше от време на време само по чаша кафе. Беше здрава и силна, спеше достатъчно. Ала нещо се беше объркало. Той си представяше как връвта плува в амниотичната течност като отровна медуза. Дебне, готова да нападне.
Прииска му се Лекси да легне и да застине неподвижно, за да не успее пипалото да сграбчи бебето. Същевременно му се искаше тя да се движи, да продължи да прави същото както досега, защото пипалото плуваше свободно. Питаше се трескаво какви мерки да вземе, за да увеличи шансовете на бебето им да остане невредимо. В стаята сякаш нямаше никакъв въздух, ушите му бучаха от страх.
Бебето им можеше да умре. Момиченцето им можеше да умре. Тяхното малко момиченце, сигурно единственото, което щяха да имат.
Прииска му се да излезе оттук и никога да не се върне; да остане тук и да говори още веднъж с лекаря, за да се увери, че е разбрал правилно какво се случва. Прииска му се да разкаже на майка си, на баща си и на братята си, за да поплаче на раменете им; прииска му се да не им казва нищо, да понесе стоически бремето си. Искаше бебето му да е добре. Повтаряше си го отново и отново, сякаш да го предупреди да се пази от пипалата. Лекси се наведе да вземе чантата си. Той зърна почервенелите й от сълзите очи и сърцето му се сви горестно. Това не биваше да се случва. Този ден трябваше да е хубав ден, щастлив ден. Ала радостното предвкусване се бе изпарило. Утре щеше да е още по-зле. Бебето ще расте, а пипалото ще се приближава до него. И всеки изминал ден ще увеличава опасността.