Тръгнаха към кабинета на доктор Сомърс и в коридора видяха ехографистката да попълва съсредоточено формуляри. Седнаха пред бюрото на лекаря и той им показа снимките от ехографа. Посочи им същите неща, обясни им пак за амниотичния синдром. Каза, че държал да повтаря по два пъти. Първия път повечето пациенти не осъзнавали добре думите му заради шока. Подчерта отново, че бебето е добре и според него лентата не се е закрепила за него. През цялото време обаче Джеръми си представяше как пипалото плува в съпругата му, домогва се до бебето и се отдръпва. Заплахата и спасението играеха на гибелна гоненица. Дъщеря му растеше и привличаше опасността, изпълвайки пространството. Как тогава ще плува свободно връвта?
— Разбирам колко ви е трудно — повтори лекарят.
Не, помисли си Джеръми, изобщо не разбираш. Това не е твоето бебе, твоето момиченце. Неговото малко момиченце с плитки се усмихваше, клекнало до футболна топка, на снимката в рамка върху писалището. Нищо не заплашваше неговата дъщеря. Не, той не разбираше. Не би могъл да разбере.
Пред кабинета Лекси се разплака отново и Джеръми я прегърна. Не си казаха почти нищо по пътя към вкъщи, а по-късно той си спомняше пътуването съвсем смътно. Щом се прибраха, веднага седна пред компютъра да потърси в интернет информация за амниотичния синдром. Видя снимки на залепени пръсти, осакатени крайници и липсващи стъпала. Беше подготвен за това, но не и за деформациите на лицето, аномалии, които придаваха нечовешки вид на бебетата. Прочете за гръбначни деформации и аномалии на вътрешните органи, когато амниотичната връв се прикрепи към тялото. Изключи екрана, отиде в банята и си наплиска лицето със студена вода. Реши да не казва на Лекси какво е видял.
Тя се беше обадила на Дорис и сега двете седяха в дневната. Лекси се разплака, щом баба й дойде. Разплака се отново, когато седнаха на дивана. Дорис също заплака, макар да я уверяваше, че бебето ще е добре, защото Бог ги е благословил неслучайно. Повтаряше на внучката си да не губи вяра. Лекси я помоли да не казва на никого и тя й обеща. Джеръми също не съобщи на семейството си. Знаеше как ще реагира майка му, как ще се разплаче по телефона и колко често ще започне да се обажда. Щеше да си мисли, че го подкрепя, но всъщност щеше да е точно обратното. Той нямаше сили да го понесе, нямаше сили да подкрепя другиго сега, дори майка си. Особено майка си. Достатъчно трудно му беше да помага на Лекси и да овладява собствените си чувства. Длъжен беше обаче да е силен, силен за двама.
По-късно през нощта легна до Лекси и се опита да мисли за каквото и да било друго, само не за пипалото, дебнещо бебето му.
Три дни по-късно посетиха Университетския медицински център на Източна Каролина в Грийнвил за втория ултразвук. Този път не се вълнуваха, докато попълваха формулярите. В чакалнята Лекси местеше дамската си чанта ту върху масичката, ту в скута си. Взе едно списание, но не го разлисти. Отмяташе косата си зад ушите, озърташе се и си поглеждаше часовника.
Джеръми вече бе изчел всичко по темата за амниотичния синдром. Надяваше се информацията да разсее страховете му. Колкото повече научаваше обаче, толкова повече се страхуваше. Нощем се мяташе в леглото, уплашен не само от опасността, грозяща бебето му, но и от мисълта, че Лекси вероятно няма да забременее отново. Тази бременност бе щастлива случайност и в най-черните моменти той се питаше дали Вселената не му отмъщава, задето е нарушил правилата. На него не му беше отредено да има дете.
Не споделяше нищо с Лекси. Не й разкри и цялата истина за амниотичния синдром.
— Каква информация откри? — попита го тя предишната нощ.
— Кажи-речи каквото ни обясни доктор Сомърс — отговори й той.
Тя кимна. За разлика от него не се заблуждаваше, че познанието ще разсее страховете й.
— При всяко движение се питам дали не правя нещо нередно.