Разбираше, че всеки носи своето бреме и ничий живот не е съвършен. Някои изпитания обаче са по-тежки от други и макар да се ненавиждаше, той се питаше дали смъртта не би била по-милостива, отколкото дъщеря им да живее с тежка аномалия — не липсващ крайник, а нещо по-жестоко, което ще й причинява болка до края на живота, независимо колко е дълъг. Не можеше да си представи да има дете, за което болката и страданията са неотменими като дишането и като туптенето на сърцето. Ала ако това е отредено на дъщеря му? Прекалено мъчителна беше тази мисъл и той се опитваше да я прогони от съзнанието си.
Въпросът обаче упорито го преследваше.
Следващата седмица времето течеше мудно. Лекси ходеше на работа, но Джеръми дори не се опитваше да пише. Нямаше сили да се съсредоточи и убиваше часовете в новата къща. Ремонтът навлизаше в заключителна фаза и той започна да почиства. Изми прозорците, измете подовете, изстърга петната от боя по плотовете в кухнята. Работата беше еднообразна и скучна, но му помагаше да си проясни мислите, да овладява страховете. Бояджиите довършваха стаите на първия етаж; бяха поставили и тапетите в детската стая. Лекси беше избрала мебелите за нея и когато ги докараха, Джеръми ги сглоби за два дни и ги подреди. Тя се върна от работа и той я докара в къщата. Изкачиха се по стълбите и Джеръми я накара да затвори очи. Заведе я до вратата на детската стая и й каза да ги отвори.
За миг тревогите за бъдещето и страховете за дъщеря им се стопиха. Върна се някогашната Лекси, Лекси, която очакваше с нетърпение майчинството, усмихваше се и намираше бременността за неповторимо преживяване.
— Ти ли го направи? — попита тихо тя.
— Бояджиите ми помогнаха за щорите и за завесите, но другото направих сам.
— Красиво е — прошепна тя и влезе в стаята.
Върху пода имаше килим с патенца; в ъгъла бе застланото с меки памучни чаршафи креватче, а върху него — купената преди цяла вечност въртележка. Завесите бяха в тон с килима и с малките хавлиени кърпи, сгънати върху скрина. Масичката за преобличане беше заредена с всичко необходимо — пелени, балсами и влажни кърпички. Малка музикална кутийка просветваше под меката светлина на декоративната лампа.
— Реших да подредя стаята, след като и без това скоро ще се местим.
Лекси приближи до бюрото и взе миниатюрното порцеланово патенце, което стоеше върху него.
— Ти ли го купи?
— Реших, че ще отива на килима и на завесите. Ако не ти харесва…
— Харесва ми! Просто съм изненадана.
— Защо?
— Когато пазарувахме заедно, не изглеждаше особено въодушевен.
— Май вече започвам да свиквам с идеята. Освен това не исках само ти да се забавляваш. Дали ще й хареса?
Лекси застана до прозореца и прокара пръст по завесата.
— Ще й хареса много. И на мен ми харесва много.
— Радвам се.
Лекси се отдръпна от прозореца и застана до креватчето. Усмихна се, забелязала плюшените животни, но лицето й тутакси помръкна. Скръсти ръце и Джеръми разбра, че тревогите са се върнали.
— Тази седмица ще можем да се преместим — каза, понеже не успя да измисли друго. — Всъщност бояджиите ме посъветваха да започнем да си пренасяме багажа отсега. Ще складираме част от мебелите в спалните, докато приключат, но почти всички стаи са готови. Мислех да подредя кабинета, а после и нашата спалня. Както и да е… понеже ти работиш, аз ще поема грижата за преместването.
— Добре — кимна тя.
Джеръми пъхна ръце в джобовете.
— Измислих име за бебето… Не бой се, не е Мисти.
Тя го погледна с повдигнати вежди.
— Чудя се как не ми хрумна по-рано.
— Кажи ми.
Той се поколеба, спомнил си как изглеждаше написано в дневника на Дорис и върху надгробната плоча до гроба на бащата на Лекси. Пое си дълбоко дъх, обзет от странно безпокойство.
— Клер — каза.
Не успя да разтълкува изражението на Лекси и за миг се запита дали не е сгрешил. Но тя го погледна и едва забележима усмивка заигра по устните й. Прегърна го и облегна глава върху гърдите му. Стояха прегърнати в детската стая; страхуваха се, но не се чувстваха самотни.
— Името на мама — прошепна Лекси.
— Да. Не мога да си представя дъщеря ни да носи друго име.