Същата нощ Джеръми се помоли за пръв път от дълги години.
Беше католик и посещаваше със семейството си коледната и великденската литургия, но рядко усещаше връзката както с Църквата, така и с вярата. Не че се съмняваше в съществуването на Бог; въпреки скептицизма, върху който бе изградил кариерата си, чувстваше, че вярата в Бог е не само естествена, но и рационална. Как иначе е възможен такъв порядък във Вселената? Как иначе се е развил животът? Преди време бе написал статия, изразяваща съмненията му, че на друго място във Вселената съществува живот. Подкрепи заключенията си с математически изчисления — въпреки милионите галактики и билионите звезди вероятността да съществува напреднала форма на живот във Вселената е почти нулева. Статията му предизвика небивал интерес. Получи много писма. Повечето читатели бяха съгласни с мнението му, че Бог е създал Вселената, но някои възразяваха и поддържаха теорията за Големия взрив. Джеръми посвети следващата си статия на теорията за Големия взрив. Обясни като за лаици, че според нея в началото цялата материя във Вселената се е побирала в сфера колкото топка за тенис. После експлодирала и създала Вселената, каквато я познаваме. Завърши статията с въпроса: „Кое изглежда по-достоверно на пръв поглед? Вярата в Бога или убеждението, че цялата материя във Вселената — всеки атом и всяка молекула — е била кондензирана в миниатюрна топка?“.
Дори привържениците на теорията за Големия взрив обаче нямаха обяснение как е създадена изначалната сфера. Атеистите твърдяха, че тя е съществувала винаги, вярващите — че е създадена от Бог. Нямаше начин да се докаже кой е прав. Именно затова, помисли си Джеръми, вярата се нарича вяра.
Все пак не беше готов да приеме, че Бог играе активна роля в човешките дела. Въпреки католическото си възпитание не вярваше в чудеса и бе изобличил мнозина мними лечители. Не вярваше, че Бог преглежда молитвите, откликва на едни и остава глух за други, независимо колко достоен или недостоен е молителят. Предпочиташе да вярва, че Бог надарява всички с таланти и способности и ги поставя в несъвършен свят — най-голямото изпитание за вярата и единственият начин вярата да се заслужи.
Убежденията му не се вписваха в доктрините на организираната религия; на литургиите присъстваше заради майка си. Тя понякога усещаше това и го подканваше да се моли. Той обещаваше да опита, но не спазваше дадената дума. Досега.
Тази нощ — след деня, когато подреди стаята на бебето — Джеръми коленичи и се помоли на Бог да опази детето му, да ги благослови със здраво бебе. Сплел пръсти, се молеше мълчаливо. Обеща да е добър баща, да започне отново да ходи на църква, да се моли всеки ден, да прочете Библията от край до край. Помоли за знак, че молитвата му е чута. Не получи такъв.
— Понякога не знам какво да кажа и какво да направя — призна Джеръми.
На другия ден седяха с Дорис в „Хърбс“; понеже не беше казал на семейството си, само с нея можеше да споделя.
— Знам, че трябва да съм силен заради нея и се старая. Опитвам се да съм оптимист, да й повтарям, че всичко ще е наред, и да не й създавам допълнителни тревоги, но…
Дорис довърши вместо него:
— Но ти е трудно, защото и ти се страхуваш не по-малко от нея.
— Да — кимна той. — Съжалявам… Не исках да те въвличам в това.
— Не ме въвличаш ти — отвърна тя. — Знам колко ти е тежко, но постъпваш правилно. Тя се нуждае от подкрепата ти. Затова се е омъжила за теб. Усещала е, че ще й бъдеш опора. Когато разговаряме, винаги споделя колко й помагаш.
През прозореца Джеръми виждаше хората, насядали по масите отвън. Хранеха се и както обикновено бъбреха безгрижно. Но неговият живот вече не беше нито обикновен, нито безгрижен.
— Непрекъснато мисля за това. Утре сме на преглед и се ужасявам какво ще видим. Ами ако връвта се е закрепила? Представям си изражението на ехографистката, как замълчава и как ни казва, че трябва да поговорим с лекаря. Призлява ми при тази мисъл. Знам, че и Лекси се чувства така. Напоследък почти не продумва. Колкото повече наближава денят за ултразвука, толкова повече се страхуваме.
— Нормално е — успокои го Дорис.
— Моля се — призна той.
Дорис въздъхна, погледна към тавана и после пак към Джеръми.
— И аз.
На другия ден изпълниха молитвата му. Бебето растеше, сърдечният му ритъм беше силен и равномерен, връвта плуваше свободно. Добри новини, обяви лекарят. Джеръми и Лекси изпитаха моментно облекчение, но тревогите ги налегнаха отново още преди да стигнат до колата. След две седмици трябваше да се върнат отново тук. Оставаха още осем седмици.