Част от него искаше да се обади пак и да каже истината, но разумът надделя. Редакторът прояви разбиране, защото… защото беше принуден да прояви разбиране. Как иначе да реагира? О, съжалявам за съпругата и за бебето ти, но крайният срок е краен срок и ще те уволним, ако до пет минути не получа статията ти. Не, не би казал такова нещо, особено с оглед на последните му думи — че списанието иска да публикува следващото му голямо разследване. Което уж в момента подготвя.
Не му се мислеше за това. Не искаше да мисли; фактът, че не успява да напише дори една статия, беше достатъчно непоносим. От друга страна, постигна желаната цел. Спечели четири, дори осем седмици. Не напише ли нещо дотогава, ще съобщи истината на редактора си. Ще бъде неизбежно. Няма как да е писател, ако не може да пише, така че преструвките се обезсмислят.
Но какво ще прави тогава? Как ще плаща сметките? Как ще издържа семейството си?
Не знаеше. Не му се и мислеше. Сега Лекси и Клер бяха главното. Грижите за тях щяха да бъдат на първо място, а кариерата — на второ, дори ако пишеше. В момента обаче просто нямаше избор.
18
Как би могъл да опише следващите седмици, хвърляйки поглед назад? С какво щеше да ги запомни? Как с Лекси обикаляха антикварните магазини, за да довършат мебелировката на новата къща? Как Лекси проявяваше не само изтънчен вкус, но и нюх да прецени коя е най-подходящата и най-изгодната покупка; нюх, благодарение на който похарчиха далеч по-малко от предвиденото? Как накрая дори подаръкът на Джед изглеждаше като неотменна част от къщата?
Щеше ли да запомни как най-сетне се обади на семейството си и съобщи за проблема с бебето. Как накрая се разплака неудържимо и изля всички страхове и чувства, които сдържаше, за да не тревожи Лекси.
Или безкрайните нощи пред компютъра, отчайващо безуспешните опити да пише, които го изпълваха с гняв и отчаяние, защото часовникът отброяваше последните часове от кариерата му?
Не, помисли си, щеше да запомни тези дни като период на трескаво очакване, разделен на двуседмични отрязъци между ехографските прегледи.
Страховете им оставаха непроменени, но първоначалният шок избледняваше и безпокойството вече не обсебваше денонощно мислите им. Инстинктът за оцеляване се бе намесил като противовес на непоносимото бреме. Процесът беше постепенен и неусетен; едва след няколко дни Джеръми осъзна, че почти цял следобед страховете не са го парализирали. Същата плавна промяна преживяваше и Лекси. През седмицата преди прегледа си организираха няколко романтични вечери, посмяха се на една-две комедии в киното и се вглъбяваха в книгите, които четяха преди лягане. Тревогите продължаваха да ги сполитат изневиделица и без предупреждение — когато видеха бебе в църквата например или при поредната мнима контракция — но и двамата сякаш бяха приели факта, че са безсилни да променят обстоятелствата.
Понякога Джеръми дори се питаше дали изобщо е необходимо да се страхува. Доскоро съзнанието му рисуваше най-безнадеждните варианти, а сега си представяше как след време ще описват този ужасен период, изразявайки искрена благодарност, че всичко е приключило благополучно.
Наближеше ли обаче денят за следващия ултразвук, Джеръми и Лекси притихваха; често мълчаха през целия път до клиниката. Лекси стискаше ръката му и се взираше като онемяла през стъклото.
Прегледът на осми септември не показа неблагоприятна промяна. Оставаха още шест седмици.
Същата нощ празнуваха с охладен ябълков сок. Когато седнаха на дивана в дневната, Джеръми изненада Лекси с малък подарък. В красиво опакованата кутийка имаше лосион. Докато тя го разглеждаше любопитно, той й каза да се облегне назад и да се настани удобно. Взе лосиона, събу чорапите й и започна да разтрива стъпалата й. Беше забелязал, че краката й се подуват, но отрече да му е направило впечатление.
— Просто реших, че ще ти хареса — обясни й.
Тя му се усмихна скептично.
— Не виждаш ли колко са подути?
— Не — отвърна той и продължи да разтрива пръстите й.
— Ами коремът ми? И той ли не е подут?
— Е, малко… Но, повярвай ми, изглеждаш по-добре от повечето бременни.
— Огромен е. Все едно съм глътнала баскетболна топка.
Той се засмя.
— Красива си! Отзад не личи изобщо, че си бременна. Само когато се обърнеш настрани, се притеснявам да не събориш някоя лампа.
Тя се засмя.