Продължи да обхожда бавно плода. Джеръми предчувстваше какво ще им каже — че бебето е добре. Думите й обаче го изненадаха. Обясни им, че лекарят й е позволил да им съобщи, ако всичко й се стори нормално. Според нея амниотичната връв не била прикрепена. Все пак искала да извика и него, за да е сигурна.
Стана и отиде да го доведе. Лекси и Джеръми чакаха цяла вечност. Лекарят най-сетне се появи; изглеждаше напрегнат и изморен; навярно беше израждал бебе през нощта. Огледа плода и се съгласи със заключението на ехографистката.
— Бебето е добре — констатира. — Справя се по-добре, отколкото очаквах. Сигурен съм обаче, че амниотичната връв нараства и се разпростира към него.
— Възможно ли е цезарово сечение? — попита Джеръми.
Лекарят кимна, сякаш е предвидил въпроса.
— Възможно е, но цезаровото сечение е сериозна хирургическа намеса и също крие рискове. Понеже амниотичната връв не е прикрепена и бебето се развива добре, смятам, че цезаровото сечение не е препоръчително. Но ще го имаме предвид като възможен вариант. Засега ще процедираме по същия начин както преди.
Джеръми кимна, неспособен да продума. Оставаха още четири седмици.
Джеръми държеше Лекси за ръка по пътя към колата. Щом седнаха, забеляза по лицето й да се изписва същата загриженост, каквато тормозеше него. Разбраха, че бебето е добре, но радостта им бе помрачена от новината, че цезаровото сечение засега е изключено, а амниотичната връв се разраства.
Лекси се обърна към него, прехапала устни.
— Да се прибираме вкъщи — отрони изморено и ръцете й инстинктивно се отпуснаха върху корема.
— Сигурна ли си?
— Да.
Понечи да включи двигателя, но видя, че тя заравя лице в длани.
— Не издържам! Помисля ли си за момент, че всичко е наред, веднага разбирам колко съм се лъгала. Не издържам вече!
И аз, прииска му се да каже.
— Разбирам те — опита се да я утеши.
Не знаеше какво друго да добави; искаше му се да подобри някак си положението, но тя имаше нужда просто да я изслуша.
— Съжалявам — прошепна Лекси. — Знам, че и на теб ти е трудно. Знам, че и ти си притеснен. Но изглежда се справяш по-добре от мен.
Той се засмя.
— Съмнявам се. Сърцето ми заби като барабан, когато лекарят влезе в стаята. Развивам непоносимост към медицинския персонал. Настръхвам при вида на лекари. За нищо на света няма да позволя на Клер да стане доктор.
— Как е възможно да се шегуваш в такъв момент?
— Така преодолявам стреса.
Тя се усмихна.
— Защо не с истеричен пристъп?
— Това е по-скоро в твой стил.
— Да, истерична съм за двама.
— Не бой се. Освен това новините са добри. Засега всичко е наред. Надеждите ни се оправдават.
Тя го улови за ръката.
— Ще се прибираме ли у дома?
— Да. Предвкусвам с нетърпение ябълковия сок за успокоение на нервите.
— Не, ти ще пиеш бира. Аз ще пия ябълков сок и ще те гледам завистливо.
— Хей! — надникна в кабинета му Лекси следващата седмица.
След вечеря Джеръми беше седнал зад бюрото, втренчен в монитора. Гласът на Лекси го изтръгна от съзерцанието. Видя я, застанала пред прага, и за кой ли път си помисли, че въпреки изпъкналия корем тя е най-красивата жена на света.
— Как си?
— Добре. Реших да те нагледам. Как върви писането?
Споделяше с нея творческите си проблеми, но само ако го попита. Нямаше смисъл да я товари с ежедневните си битки, когато се прибира вечер от работа. Не искаше Лекси да остава с впечатление, че съпругът й е неудачник. Оттегляше се в кабинета с надеждата божествена намеса да направи невъзможното възможно.
— Все същото — отговори той уклончиво и същевременно изчерпателно.
Очакваше Лекси да кимне и да излезе от стаята. Така правеше винаги, откакто разбра, че е отложил следващата статия с два месеца. Тя обаче се приближи до него.
— Искаш ли да поостана при теб?
— Разбира се. Бездруго нищо не се получава.
— Тежък ден?
— Както казах, все същото.
Тя се подпря на облегалката на стола. Джеръми схвана намека, плъзна го назад и Лекси седна в скута му. Прегърна го през рамо, сякаш не забелязваше изненаданото му изражение.
— Съжалявам, че те смачквам. Знам, че съм натежала.