— Няма проблем. Винаги си добре дошла в скута ми.
Тя го изгледа и въздъхна тежко.
— Не постъпвам справедливо с теб — призна.
— В какъв смисъл?
— Във всякакъв. — Проследи с показалец невидима фигура върху рамото му. — Не бях справедлива от самото начало.
— Не разбирам…
— Мислих за всичко, което направи през последните девет месеца — продължи тя. — Държа да знаеш, че искам да живея с теб до края на дните си, независимо какво ще ни поднесе съдбата. Сигурно говоря несвързано, но ще стигна до главното. Омъжих се за писател. И искам да пишеш.
— Опитвам се — прекъсна я той. — През цялото време се опитвам…
— Точно това имам предвид. Знаеш ли защо те обичам? Обичам те заради всичко, което правиш, откакто разбрахме за Клер. Обичам те, защото винаги ме уверяваш, че всичко ще бъде наред. Обичам те, защото изгубя ли присъствие на духа, ти винаги знаеш какво да кажеш и какво да направиш. Но най-вече те обичам заради това, което си, и съм готова на всичко, за да ти помогна.
Прегърна го.
— Напоследък мисля много за теб. Не знам… навярно ти е дошло в повече. От януари насам преживя какво ли не. Сватбата, къщата, бременността… и на всичкото отгоре се премести тук. Твоята професия е различна от моята. Аз знам какви задачи трябва да отхвърля. Понякога е отегчително или изморително, но библиотеката няма да затвори, ако не си свърша работата. Твоята професия обаче е… творческа. Аз не бих могла да пиша. А твоите статии са удивителни.
Джеръми не скри изненадата си.
— Чета ги в библиотеката, когато ми остане време. Май изчетох всичко, което си писал. Не искам да спираш. И ако животът тук те спира, нямам право да изисквам от теб такава жертва.
— Не е жертва — възрази той. — Сам поисках да дойда тук. Не си ме принуждавала.
— Да, но ти знаеше, че аз не искам да се местя. И сега не искам, но съм готова да го направя. — Тя го погледна в очите. — Ти си ми съпруг и ще те последвам където и да е. Ако това ще ти помогне, ще се преместим в Ню Йорк.
Той не знаеше какво да каже.
— Готова си да напуснеш Бун Крийк?
— Ако решиш, че там ще пропишеш.
— А Дорис?
— Ще й гостувам. Но тя ще разбере. Вече го обсъдихме.
Лекси се усмихна в очакване на отговор. За момент Джеръми се изкуши да приеме предложението й. Представи си енергията на града, светлините на Таймс Скуеър, блесналия Манхатън нощем. Спомни си как тичаше всеки ден в Сентръл Парк, спомни си любимия ресторант, безкрайните възможности да посещаваш различни заведения, пиеси, магазини, да виждаш всякакви хора.
Но само за момент. Погледна през прозореца към белосаните стволове на кипарисите, възправени край бреговете на Бун Крийк, към неподвижните води на реката, отразяващи небето, и разбра, че няма да си тръгне. Осъзна с неочаквана увереност, че не иска да си тръгва.
— Тук съм щастлив — отговори. — И не мисля, че Ню Йорк ще ми помогне да започна да пиша.
— Не искаш ли да помислиш? — учуди се Лекси.
— Не — отсече той. — Тук имам всичко, което ми е необходимо.
Лекси излезе от стаята и Джеръми се зае да разтреби бюрото. Канеше се да изключи компютъра, но зърна дневника на Дорис. Лежеше върху бюрото, откакто се бяха преместили. Напомни си да й го върне. Отвори го и видя имената, редящи се по страниците. Колко ли живеят все още в околността, запита се. Какво ли е станало с децата им? Имат собствени семейства? Учат в колеж? Знаят ли, че майките им са се допитвали до Дорис, когато са били бременни?
Почуди се колцина ще повярват, ако Дорис се появи по телевизията с дневника си и разкаже историята си. Половината зрители вероятно, дори повече. Но защо? Защо хората вярват на толкова абсурдни неща?
Седна замислен пред компютъра. Хрумнаха му няколко отговора. Отбеляза си как теорията влияе върху наблюденията, как анекдотите се разминават с действителността, как дръзките твърдения често се схващат като истина, как повечето хора не се нуждаят от доказателства, как слуховете изкривяват реалността. Нахвърли петнайсет съображения и започна да ги подкрепя с примери. Пишеше въодушевено, трескаво и думите се лееха свободно. Боеше се да спре, да изключи компютъра, да си сипе чаша кафе, да не би музата да го изостави. Отначало се страхуваше да изтрие каквото и да било, дори грешките — по същата причина; после инстинктът надделя, започна да нанася корекции, но думите не секнаха. След час гледаше доволно следващата си статия: „Защо хората са готови да повярват на всичко“.