Принтира и изчете още веднъж написаното. Не беше изгладено, звучеше тромаво и се налагаше да го редактира. Ала скелето беше готово и му хрумваха нови идеи. Разбра със сигурност, че е настъпил краят на сушата. Нахвърли още няколко бележки върху страницата за всеки случай.
Излезе от кабинета и намери Лекси да чете в дневната.
— Здрасти! — каза му тя. — Досетих се, че ще дойдеш при мен. Какво става?
Той й протегна листовете с широка усмивка.
— Искаш ли да прочетеш следващата ми статия?
След кратко колебание, докато осмисли думите му, тя стана от дивана и все листовете с учудено и доволно изражение. Прегледа ги набързо и му се усмихна.
— Сега ли го написа?
Той кимна.
— Звучи чудесно! Ще го прочета с удоволствие!
Седна отново на дивана и се вглъби в статията. Джеръми я наблюдаваше как върти кичур коса около пръста си. Докато я гледаше, си даде сметка какво му е пречело да пише. Не животът в Бун Крийк, а подсъзнателният страх, че няма възможност да си тръгне оттук.
Абсурдно обяснение — би го оспорил, ако друг го предложи — но усещаше, че е вярно, и усмивката не слизаше от устните му. Прииска му се да прегърне Лекси и да я задържи завинаги в обятията си. Чувстваше се празнично, искаше да отгледа дъщеря си на място, където ще ловят светулки през лятото и ще наблюдават светкавиците, подслонени на верандата. Това беше неговият — техният — дом сега и изведнъж го изпълни увереност, че бебето ще е добре. Толкова много преживяха, че нямаше как да не е добре.
На шести октомври ултразвукът — последният преди раждането — потвърди правотата му. Засега Клер се справяше чудесно.
Засега.
19
Когато най-сетне осъзна какво се случва, всичко се замъгли и излезе от фокус. Понеже спеше, реши, че има извинение. Помнеше със сигурност, че първото, което произнесе онази сутрин, беше „Ох“.
— Събуди се — сръга го Лекси с лакът още веднъж.
Той придърпа замаяно завивката.
— Защо ме буташ? Посред нощ е.
— Почти пет е. Време е.
— Време за какво? — простена Джеръми.
— Да отидем в болницата.
Щом осмисли думите й, той се изправи рязко и отметна завивките.
— Контракции ли имаш? Кога започнаха? Защо не ми каза? Сигурна ли си?
— Да. Този път са силни и не отшумяват.
Джеръми преглътна.
— Това е, значи?
— Не съм съвсем сигурна, но мисля, че да.
— Добре — пое си дълбоко дъх той. — Да не се паникьосваме.
— Не се паникьосвам.
— Добре, защото няма смисъл да се паникьосваме.
— Знам.
Дълго се гледаха, без да продумат.
— Трябва да взема душ — заяви Джеръми накрая.
— Душ ли?
— Да — стана той от леглото. — Няма да се бавя. После тръгваме.
Забави се. Къпа се дълго; огледалата в банята се замъглиха и се наложи да ги бърше два пъти, за да се обръсне. Изми си зъбите и ги почисти с конец, намаза си старателно лицето с афтършейв. Изжабурка се два пъти с ментова вода. Отвори нов дезодорант, пусна сешоара на ниска степен, среса се и си приглади косата с гел. Ноктите му се сториха дълги и тъкмо ги режеше и пилеше, когато чу вратата на банята да се отваря рязко.
— Какво правиш, за бога? — ахна Лекси. Улови се за корема и се преви одве. — Защо се мотаеш?
— Готов съм — възмути се той.
— Стоя в банята половин час!
— Така ли?
— Да, така! — Лекси примигна, забелязала какво прави. — Режеш си ноктите?
Преди да успее да й отговори, тя се обърна и се заклатушка по коридора.
Когато преди виждаше в съзнанието си този ден, Джеръми никога не си бе представял, че ще се държи така.
Представяше си, че ще бъде олицетворение на спокойствието и самообладанието. Подготвя се делово и пъргаво, грижи се за съпругата си, вдъхва й увереност, грабва чантите, които Лекси е приготвила за болницата, и потегля с колата, стиснал волана със сигурни ръце.
Не очакваше да се уплаши толкова. Не беше готов за това. Какъв баща ще бъде? Как ще сменя пелени? Ще пълни биберони? Как се държи бебе? Нямаше никаква представа. Трябваха му още ден-два, за да прочете книгите, които Лекси изяждаше от кора до кора през последните месеци. Но беше късно. Подсъзнателният му опит да отложи неизбежното се бе провалил.