— Чакайте… Няма ли да останете?
— Отивам да нагледам друга пациентка. А и в момента не съм ви необходима. Ще се обадя на анестезиолога и след малко ще се върна.
— А ние какво да правим, докато чакаме?
Медицинската сестра го погледна замислено.
— Погледайте телевизия, ако искате. Дистанционното е върху нощната масичка.
— Съпругата ми ражда. Не мисля, че е в настроение да гледа телевизия.
— Както казах, не се знае колко ще продължи раждането. Една жена роди след трийсет часа.
Джеръми пребледня. Лекси също. Трийсет часа? Преди да успеят да го обмислят, започна нова контракция и вниманието на Джеръми се отклони към болката на Лекси и към собствената му болка, предизвикана от впитите й в дланта му нокти.
След половин час включиха телевизора.
Струваше им се нередно, но недоумяваха как да запълват времето между контракциите, които продължаваха да се появяват през осем минути. Джеръми предчувстваше, че дъщеря му няма да бърза. Още неродена, вече закъсняваше типично по женски. Дори да не знаеше предварително, щеше да предположи, че е момиче.
Лекси се справяше добре. Той го разбираше не само защото я питаше, но и защото след това тя го удряше по ръката.
Дорис дойде след един час, облечена в най-красивите си дрехи — повече от подходящо за случая. Хвърляйки поглед назад, Джеръми се зарадва, че се е изкъпал. С тази скорост щяха да останат тук цяла вечност.
Дорис връхлетя в стаята, размахала ръце, все едно плува към леглото. Обясни, че е раждала и знае какво ги чака. Лекси очевидно се зарадва да я види. Когато Дорис я попита добре ли е, тя не я удари. Просто отговори на въпроса.
Честно казано, това го притесни малко. Както го притесняваше фактът, че Дорис винаги е край тях. Осъзнаваше, че е егоистично, понеже тя беше отгледала Лекси и имаше право да съпреживее щастливия момент, но част от него искаше да го споделят само двамата с Лекси. После щяха да разполагат с достатъчно време за вълнение и въодушевление. Премести обаче мълчаливо стола си в ъгъла. Опасяваше се, че в такъв миг дори най-деликатният намек може да прозвучи обидно.
През следващите четирийсет и пет минути ту се вслушваше в разговора им, ту в „Добро утро, Америка“. Голяма част от предаването бе посветено на предизборните кампании на Ал Гор и Джордж Буш и Джеръми усети как извръща поглед, когато двамата си отворят устите. Това му се удаваше по-лесно, отколкото да слуша колко егоистично се е държал тази сутрин, когато Лекси го е събудила.
— Режеше си ноктите? — възкликна Дорис и го изгледа уж с престорен гняв.
— Бяха дълги — оправда се той.
— А после караше като луд — добави Лекси. — Гумите свистяха.
Дорис поклати разочаровано глава.
— Мислех, че ще роди — защити се Джеръми. — Откъде да знам, че ще чакаме часове?
— Слушай — каза Дорис. — Имам опит, та пътьом се отбих в дрогерията и ви взех няколко списания. Безмозъчни дивотии, но ще убият времето.
— Благодаря, Дорис — каза Лекси. — Радвам се, че си тук.
— И аз — отвърна баба й. — Отдавна очаквам този момент.
Лекси се усмихна.
— Ще сляза долу да си взема чаша кафе — продължи Дорис.
— Добре — кимна Лекси.
— Ти искаш ли нещо, Джеръми?
— Не, благодаря — отказа той, стараейки се да не обръща внимание на къркорещия си стомах.
Щом Лекси не бива да яде, той също няма да яде. Така е справедливо.
— Доскоро — изчурулика Дорис. По пътя към вратата го докосна по рамото и се наведе към него. — Не се безпокой за тази сутрин — успокои го. — Съпругът ми се държеше по същия начин. Сварих го да си разтребва кабинета. Нормално е.
Джеръми кимна.
Контракциите зачестиха — първо през седем минути, а после през пет. Джоуни и Айрис — друга медицинска сестра — се редуваха да наглеждат Лекси.
Дорис още я нямаше. Джеръми се запита дали не е доловила желанието му да остане сам с Лекси. Телевизорът беше включен, но и двамата не му обръщаха внимание. Джеръми бършеше челото на Лекси и й подаваше ледени кубчета. Тя не искаше да се разхожда; очите й не се отлепяха от монитора, който отмерваше ритъма на бебешкото сърчице.
— Страх ли те е? — попита го Лекси.
Той забеляза тревогата, изписана по лицето й. Моментът наближаваше и безпокойството й беше разбираемо.
— Не — отговори й. — Ултразвукът преди две седмици не показа нищо нередно, а и лекарят ни обясни, че дори амниотичната връв да се прикрепи сега, няма опасност от сериозни увреждания.