— Преди всичко не искам моята жена да стане възел от нерви. Освен това не искам вестниците да започнат да раздухват нещата около фирмата. Жена ми прие сделките, когато въпросите по наследството още не бяха изяснени. Ние се трудихме ден и нощ, за да издигнем отново фирмата. Адвокатите ми обясниха, че ако тогава е имало измама, то законът за давност е извън сила до разкриване на измамата.
— А имаше ли измама? — попита Мейсън.
— Е, откъде мога да знам това? Естела уреди всичко в смисъла на завещанието. Аз не искам нищо друго, освен да предотвратя една поредица от процеси. Надявам се, че не ви оскърбявам, но вие знаете как може да тръгне всичко. Някои от тези адвокати ще направят всичко, за да вземат възможно най-голяма печалба от едно процъфтяващо предприятие, каквото е нашето.
— Наистина ли е така процъфтяващо? — попита Мейсън.
— Да.
Мейсън погледна Уитерспоон.
— Вие сте човекът, който е осведомен за нещата — каза Уитерспоон.
Мейсън стана.
— Мисля, че ние напълно се разбрахме — каза той. Дангерфийлд се засмя.
— Вие ме разбрахте, но не съм съвсем сигурен, че аз ви разбирам. Донесох ви информация — какво ще получа срещу нея?
— Нашата гаранция, че ще обмислим грижливо нещата — каза Мейсън.
Дангерфийлд стана и се насочи към вратата.
— Навярно повече не мога и да очаквам — каза той, усмихвайки се.
Уитерспоон извика бързо:
— Не се опитвайте да излезете преди да съм заповядал на пазачите да приберат кучетата.
— Какви кучета? — попита Дангерфийлд.
— Имам две тренирани полицейски кучета в двора. Затова трябваше да почакате преди да влезете. Кучетата трябва винаги да бъдат затворени когато идват и си отиват посетители.
— Така както стоят сега нещата, това е добра идея — каза Дангерфийлд. — Как контролирате тези животни?
Уитерспоон натисна едно копче до вратата и обясни:
— Това е сигнал за пазачите. Когато го чуят и след това задействат звънеца, аз знам, че кучетата са прибрани.
Те почакаха десетина секунди и звънецът прозвуча. Уитерспоон отвори вратата и каза:
— Лека нощ, мистър Дангерфийлд. Благодаря ви за посещението.
На половината път към вратата Дангерфийлд се спря, погледна Мейсън, който го придружаваше и каза:
— Почти не вярвам, че сега знам нещо повече от това, което знаех преди посещението си, но се обзалагам на пет долара, че тя няма да измъкне нищо от вас.
След това се обърна, мина през тежката желязна врата и се качи в колата си. Вратата се затвори със звън.
Когато Мейсън се върна в къщата, Уитерспоон натисна бързо бутона, който сигнализираше на пазача, че може да пусне кучетата.
— Как се нарича това детективско бюро? — попита Мейсън.
— Бюро „Алгоуд“ в Лос Анжелос. Реймонд Е. Алгоуд е шефът.
Бяха се насочили към трапезарията, когато Мейсън се отклони наляво към стаята си.
— Не искате ли да продължите вечерята си? — попита изненадан Уитерспоон.
— Не. Кажете, моля, на мис Стрийт и на мистър Дрейк, че искам веднага да говоря с тях. Ще отпътуваме за Лос Анжелос. Но не е необходимо да казвате това на мисис Бур.
— Нищо не разбирам — каза Уитерспоон.
— Сега нямам време за обяснение — каза Мейсън. Лицето на Уитерспоон се зачерви.
— Намирам отговора ви за твърде рязък, мистър Мейсън!
С уморен глас Мейсън каза:
— През последната нощ изобщо не спах и през следващата също няма да спя. Затова сега нямам време да разяснявам очевидни неща.
Уитерспоон каза с ледено достойнство:
— Ще ми позволите ли да ви напомня, мистър Мейсън, че сте ангажиран от мен?
— Ще ми позволите ли да ви напомня, мистър Уитерспоон, че не съм?
— Значи не?
— Не.
— За кого работите вие, всъщност?… Мейсън каза:
— Работя за една сляпа жена, чийто образ е издълбан в камъка на съдебната палата. Тя има теглилка в едната си ръка и меч в другата. Наричат я Правосъдие и за нея работя аз.
Той закрачи бързо по коридора, докато Уитерспоон стоеше безмълвен и гледаше след него разгневен.
Мейсън вече прибираше нещата си в куфара, когато влязоха Дела Стрийт и Пол Дрейк.
— Трябваше да зная, че е твърде хубаво, за да продължи дълго — оплака се Дрейк.
— Ти вероятно ще дойдеш още веднъж тук — каза Мейсън. Сега си събирай парцалите.
Дела Стрийт, която беше отворила средното чекмедже на бюрото, внезапно каза:
— Погледнете тук, шефе.
— Какво има?
— Някой е отварял чекмеджето, ръкописът лежи по друг начин.
— Липсва ли нещо?
— Не, само е разместен. Някой го е чел.
— Някой напуска ли трапезарията докато бях навън с Уитерспоон?
— Да — каза Дрейк. — Марвин Адамс.
Мейсън затвори куфара си, като трябваше да положи усилие докато ключалката щракне. Той каза: