— Интересно — каза Мейсън. — Нека да я погледнем.
Дела Стрийт кимна и отиде да въведе мис Дангерфийлд в кабинета на Мейсън.
Жената веднага се отправи към Мейсън с леки, равномерни крачки, подаде му ръка с любезна, почти сърдечна усмивка, повдигна дългите си мигли, показвайки хубавите си очи.
— Не знам как да ви се отблагодаря за това, че ме приехте. Известно ми е, че сте прекалено зает и приемате само след предварителна уговорка. Но работата е много важна й… — тя отправи поглед към Дела Стрийт — съвсем дискретна.
Мейсън каза спокойно:
— Седнете, мис Дангерфийлд. Нямам тайни от секретарката си. Тя води бележки за разговорите и поддържа документацията ми в ред. Много рядко се доверявам на паметта си за всичко, което може да се запише. Дела, отбележете това, което има да ни каже мис Дангерфийлд.
Мис Дангерфийлд прие тази забележка съвсем спокойно. Само за момент тя изглеждаше студена, след това отново се усмихна на Мейсън.
— Разбира се. Колко глупаво от моя страна — каза тя. — Би трябвало да знам, че един адвокат, който работи върху толкова много случаи като вас, трябва да подрежда нещата в някаква система. Имах предвид само, че това, което трябва да ви съобщя, е наистина много дискретно. Щастието на много хора зависи от това.
Мейсън попита:
— Желаете ли да ме ангажирате за някакъв определен случай, мис Дангерфийлд? Ако имате такова намерение…
— Не, не, в никакъв случай. Бих желала да говоря с вас за нещо, в което вие представяте друг човек.
— Но седнете — подкани я Мейсън. — Цигара?
— Благодаря, ще запаля.
Мейсън н предложи цигара, сам взе една и подаде най-напред огън на посетителката.
Мис Дангерфийлд се отпусна в голямото кресло, погледна Мейсън с одобрителен поглед през дима на цигарата и каза направо, без увод:
— Мистър Мейсън, вие вършите някаква работа за мистър Джон Л. Уитерспоон.
— Какво ви дава основание за това твърдение? — понита Мейсън.
— Не е ли вярно?
Мейсън се усмихна.
— Вие идвате при мен с едно твърдение и аз поставям един въпрос.
Тя се засмя.
— Е, тогава ще поднеса моето твърдение като въпрос.
— И аз също ще отговоря с въпрос.
Мис Дангерфийлд забарабани с лъжите си, елегантни пръсти върху облегалката на креслото, дръпна силно от цигарата, погледна Мейсън в лицето и каза с усмивка:
— Виждам, че в спор с един адвокат няма да стигна далеч, затова ще играят открити карти.
Мейсън се поклони.
— Моето име е мис Джордж Л. Дангерфийлд, както вече казах на секретарката ви. Но преди години името ми беше друго.
Мълчанието на Мейсън беше вежлива покана към нея да продължи.
Като някой, който неочаквано поднася новина, от която очаква експлозивно въздействие, тя каза:
— По-рано се наричах мис Дейвид Лейтуел.
Мейсън остана равнодушен.
— По-нататък — каза той.
— Изглежда тази информация изобщо не ви изненада — каза тя с тон, който издаваше разочарованието й.
— Един адвокат рядко трябва да изглежда изненадан — дори ако действително е така.
— Вие сте чуден човек — каза тя. В гласа й се долавяше леко раздразнение.
— Съжалявам — каза Мейсън, — но вие искахте да поставите картите си на масата — с леко движение той посочи бюрото си. — Масата е тук.
— Е, добре — започна тя. — Бях омъжена за Дейвид Лейтуел. Мъжът ми бе убит от Хорас Адамс. Двамата бяха партньори в Уинзсрбург.
— Кога стана убийството?
— През януари 1924 година.
— И какво стана с Адамс?
— Като че ли не знаете!
— Вие сте дошла, за да ми дадете някакви сведения или искате да измъкнете нещо от мен? — понита Мейсън.
За момент тя се замисли, погледна го открито и каза:
— По нещо и от двете.
— Да приемем, че сте променила целта на посещението си и просто се опитвате да ме информирате.
Мисис Дангерфийлд се засмя.
— Убийството, както споменах, стана в началото на 1924 година. Хорас Адамс беше обесен през май следващата година. Хорас също беше женен, жена му се наричаше Сара. Имаха син, Марвин, който но време на убийството беше на около две години, значи на три, когато беше екзекутиран баща му. Мисля, че Сара изобщо не можеше да ме понася. Тя живееше само за мъжа си и сина си. Аз обаче гледах по друг начин на живота, тъй като нямах дете и бях хубава. Обичах да има шум около мен, обичах нощния живот, а това не се харесваше на Сара. Тя смяташе, че една омъжена жена трябва да принадлежи само на семейството си. Оттогава са изминали повече от двадесет години и възгледите за семенния живот междувременно са се изменили. Споменавам за това само за да ви покажа, че със Сара не се разбирахме много, макар че отстрани всичко между нас изглеждаше наред.