— Мъжете знаеха ли, че вие не сте в добри отношения с мисис Адамс? — попита Мейсън.
— За Бога, не! За тях това беше незабележимо — изразяваше се в някои дребни неща, които се забелязват само от жените. Повдигане на веждите в определен момент, начинът, по който тя поглеждаше дрехата, която носех и други подобни дреболии.
— Добре — каза Мейсън. — Значи вие взаимно не изпитвахте симпатии една към друга. И какво се получи?
— Не съм казала това — отговори тя. — Казах само, че Сара не можеше да ме понася. На мен тя съвсем не ми беше несимпатична. Съжалявах я. После стана убийството и аз никога не бих могла да простя на Хорас Адамс, ако още беше жив, за това, което той каза, за да отклони подозрението от себе си.
— Какво беше това? — попита Мейсън.
— Той убил Дейвид и закопал трупа му в мазето на фабриката, като след това отново циментирал пода. Тогава само знаех, Че Дейвид е изчезнал. Хорас ми телефонира и ми обясни, че са възникнали трудности във връзка с някакви патенти, поради което мъжът ми е трябвало бързо да замине за Рино. Той сам щял да ми пише, щом има постоянен адрес, и да ми съобщи колко време ще трябва да остане там.
— Не ви ли смути фактът, че той е отпътувал тъкмо за Рино? — попита Мейсън.
— Ако трябва да отговоря честно, да.
— Защо? Защото може би е проявявал интерес към някаква друга жена.
— Не тъкмо поради това. Но вие знаете какви неща се случват. Бяхме бездетни и аз обичах мъжа си, мистър Мейсън. Дори много. Сега след като поостарях, разбирам, че любовта не е всичко на света, но тогава мислех по друг начин. Грижех се за красотата си, защото знаех, че не можем да имаме деца и не исках да загубя мъжа си. Опитвах се да му дам всичко, каквото можеха да му предложат другите жени. Да бъда за него така пленителна както младите момичета, които той срещаше и които може би искаха да флиртувате него. Очите му трябваше да гледат само към мен. Аз живеех съвсем по свой начин за моя мъж, както Сара за своя, но тя имаше дете и това беше голяма разлика.
— Продължавайте, моля — каза Мейсън.
— Искам да бъда съвсем откровена с вас, мистър Мейсън. Може би в мен имаше и малко ревност — към Сара Адамс. Тя можеше да си позволи ръцете й да бъдат грапави и груби. Ако четиримата отивахме в ресторант, тя изглеждаше съвсем не на мястото си. Личеше й, че е домакиня, която обикновено прекарва следобедите с детето си и сега набързо е облякла неделните си дрехи. Виждаше се, че нощният живот е чужд за нея. Но мъжът й я обичаше силно и вярно, а това можеше да забележи всеки, който ги види заедно.
— Въпреки комплиментите към вас, че сте много хубава? — попита Мейсън.
— А, това! — мисис Дангерфийлд почука с пръсти. — Той гледаше на мен като на всяка друга жена, като една хубава декорация. Той оценяваше една хубава жена като хубава картина или нещо подобно, но истинският му поглед беше насочен към собствената му жена. Когато я погледнеше, веднага проличаваше, че при нея той се чувства доволен, сигурен и щастлив.
— А вашият мъж не гледаше по същия начин на вас? — попита Мейсън.
— Не.
— А защо не?
— Той имаше съвсем друг характер. Той просто би ме оставил, ако дойдеше някоя, която е по-хубава от мен. Така аз си поставих задачата да бъда винаги начело на процесията. Това е всичко.
— Разбирам.
— Не съм много сигурна, че разбирате всичко. За тази цел трябва да знаете какво мислят и чувстват жените при такива ситуации. Струваше ми доста усилия и изпитвах постоянен страх. Страх, че мога да бъда изместена и да не бъда повече на върха.
— Поради това, като чухте, че мъжът ви е заминал за Рино…
— Уплаших се — призна тя. — И след като той не ми се обадя, почти полудях. Случайно имам познат в Рино, когото помолих с телеграма да попита във всички хотели и да разбере къде живее Дейвид… и дали е сам.
— И?
— Когато чух, че Дейвид не се е регистрирал в никой от хотелите, отидох при Хорас Адамс, за да го накарам да говори. Той ми отговаряше уклончиво, държеше се неспокойно и аз разбрах, че ме лъже или иска да скрие нещо. След като продължих да настоявам, той ми каза, че Дейвид е избягал с друга жена.
— Как се казваше тя? — попита Мейсън.
— Мисля, че няма смисъл да споменаваме името й тук.
— Защо не?
— Защото Дейвид изобщо не беше избягал с нея. Той изобщо не е имал нищо с нея. Хорас просто е измислил историята, за да прикрие убийството.
— Къде се намира сега тази жена?
— Боже мой, не знам! Бях забравила изобщо за нея. Мисля, че дори не съм я виждала, за мен тя беше само едно име. Навярно щях да се опитам да науча нещо по-конкретно за нея, ако не беше ми направило впечатление особеното поведение на Хорас. Обърнах се към полицията и скоро тя установи, че Хорас Адамс лъже и всъщност той е убил мъжа ми. Не съм сигурна, но мисля че Хорас щеше да избегне смъртното наказание, ако беше казал истината.