— Какво смятате да предприемете? — попита Мейсън.
— Трябва да ви е ясно, че не искам да се появя като сълзлива, скърбяща жена и да ме сочат с пръст. Мислех си, че мога да подпиша клетвено обяснение и да ви го дам на съхранение, при най-строго спазване на дискретността. Ако се стигне до там, че историята със стария процес може да провали живота на Марвин Адамс, вие ще отидете при бащата на годеницата и ще му разкажете за нашия разговор — тя нервно се засмя. — Тогава за щастието на Марвин няма да има никакви пречки.
— Това е много интересно — каза Мейсън. — Преди двадесет и четири часа би било много просто разрешение, но сега вече не е така.
— Защо?
— Защото е възможно протоколът от стария процес да излезе на бял свят, без да можем да предприемем нищо против това.
— Но защо? Какво се е случило в последните двадесет и четири часа? Да не би мистър Уитерспоон…
— Случи се нещо с неговия детектив. С Лесли Милтър.
— Какво се е случило с него?
— Той е убит.
Тя не можа да схване значението на последните думи на Мейсън и механично продължи:
— Но аз ви обяснявам, че ако неговият адвокат… — по средата на изречението тя спря слисана и се надигна от креслото. — Кой е бил убит?
— Милтър.
— Кой го е убил?
Мейсън взе молива и започна да плъзга пръсти по лакираната повърхност.
— Много е вероятно това да е въпрос, чието значение с времето ще става все по-важно. Въпрос, който ще има значение за живота на повече хора.
15
За момент мисис Дангерфийлд изглеждаше като замаяна, след това внезапно каза:
— Трябва веднага да телефонирам на мъжа си.
— Можете да се обадите оттук — каза Мейсън на посетителката и хвърли поглед на Дела Стрийт.
— Не, не. Имам да уреждам още неща — каза тя и стана.
— Но аз имам още няколко въпроса които бих желал да ви поставя, мисис Дангерфийлд.
Тя поклати енергично глава.
— Не, казах всичко, което смятам за важно, мистър Мейсън. Мъжът ми не знае, че съм дошла при вас. Оставих му бележка, че ще отсъствам през пелия ден, но не му писах къде отивам. Просто взех колата… не, трябва веднага да му съобщя къде съм.
— Можете да ползвате нашия телефон — каза Мейсън. — За няколко минути ще имате връзката.
— Не! — каза тя решително и се огледа като звяр в клетка. — Оттук ли се излиза? — попита тя като посочи вратата към коридора.
— Да — каза Мейсън, — но…
— С вас ще говорим отново по-късно, мистър Мейсън. Сега тръгвам.
Тя изчезна с бърза крачка от стаята.
— Бързо, Дела, Дрейк!
Пръстите на Дела вече сръчно работеха с шайбата на телефона.
— Агентурата Дрейк? Една жена току-що напусна бюрото ни, мисис Дангерфийлд. На около петдесет, изглежда на четиридесет, брюнетка, тъмни очи, тъмносиньо манто. Сега е при асансьора. Пратете веднага някой да я следи. Трябва да разбере къде ще отиде и какво ще прави. Бързо!… Да, правилно.
— Един от хората на Дрейк веднага тръгва след нея — каза тя и остави слушалката. — Бих дала сто долара, за да узная какво ще говори с мъжа си.
Мейсън присви очи.
— За нея сигурно ще е най-важно да разбере къде е бил той вчера, когато е убит Милтър. Свържете ме веднага с шефа на полицията в Ел Темпло.
Дела поръча разговора и след десет минути на телефона беше шефът на полицията.
— Тук е Пери Мейсън, адвокатът от Лос Анжелос. Мисис Дангерфийлд току-що напусна моя кабинет. Мъжът й е в Ел Темпло. Тя има намерение да му телефонира. Ако имате възможност да подслушате разговора, мисля че ще чуете нещо интересно, което…
— Самият Мейсън ли е? — понита гласът отсреща.
— Да.
— Как се казва жената?
— Дангерфийлд.
— По букви, моля.
Мейсън повтори името по букви.
— Значи тя ще поръча разговора?
— Да, и то веднага.
— Почакайте една минута на телефона. Тук при мен се намира някой, който иска да говори с вас. А за другото ще се погрижа веднага.
Мейсън закри слушалката с ръка и каза на Дела:
— Поне можем да разчитаме на по-интелигентна работа оттатък. Но вероятно никога нямала ни кажат какво е говорила мисис Дангерфийлд с мъжа си. Навярно няма дори да признаят, че са подслушали разговора. Но съм готов да се обзаложа, че ще успеят да го направят.
— Ало, ало, там ли е още Пери Мейсън? — чу се отново глас в слушалката.
— Да.
— Добре. Мистър Уитерспоон искала говори с вас.
Този път гласът на Уитерспоон не беше така спокоен и заповеднически, както обикновено. Дори беше трогателно да се чуе как загрижен попита страхливо:
— Вие ли сте, Мейсън?
— Да.
— Елате тук. Веднага елате тук.
— Какво има?
— Стана още едно.