— Мистър Мейсън, Джон Уитерспоон иска да говори с вас. Желае да дойдат и дъщеря му и — мъжът се усмихна — новият му зет.
Мейсън каза на Адамс:
— Това е добра възможност да говорите с него. Кажете му, че ще се опитам да отида при него малко преди започване на заседанието.
Мейсън видя Пол Дрейк и му махна с ръка.
— Успя ли да разбереш нещо за писмото?
— Кое писмо?
— Това, което е получил Марвин Адамс.
— Не можах да узная нищо. Както предполагаше, телефонният номер е на голям магазин и името Гридлей П. Лей там е непознато.
— А произходът на писмото?
— За това не може да се разбере абсолютно нищо. Пликът е от най-евтините, листът е откъснат от бележник, какъвто може да се купи във всеки магазин. На този етап и почеркът не може да ни е от полза.
— Може би по-късно ще се доберем до нещо. Опитай се да откриеш медицинската сестра, която стоеше при него. Тази, която той изхвърлил. Която…
— Тя беше тук в залата — прекъсна го Дрейк. — Една минута, Пери, може би ще успея да я намеря.
Той излезе бързо през вратата, като си пробиваше път през тълпата. След няколко минути се върна с хубава млада жена.
— Това е мис Фийлд. Тя е била при Бур в деня, когато беше убит.
Мис Фийлд подаде ръка на Мейсън.
— Ходът на това следствие ме интересува много, но мисля, че не трябва изобщо да говоря с вас. Прокурорът ме покани за свидетелка.
— За да докаже, че Бур е помолил Уитерспоон да му донесе въдицата? — попита Мейсън.
— Да. Мисля че ще иска да узнае и това.
— Вие сигурно не сте въдичарка, мис Фийлд?
— Нямам време за това.
— Имате ли представа от въдичарски принадлежности?
— Не.
— Имаше ли Бур възможност, макар и най-малката, да стане от леглото?
— Не, невъзможно. Би трябвало да среже въжето, на което висеше тежестта. Но се съмнявам, че сам би се справил с това. Но дори и да беше успял, счупената кост отново щеше да се размести.
— Никой ли не се е опитвал да се доближи до въжето?
— Не.
— Мистър Бур ви е забранил да пипате торбичката, която е била до леглото. Затова ли се сипна до вашето освобождаване?
— С това започна всичко. Тя беше съвсем близо до леглото му и той постоянно бъркаше в нея. Всеки път, когато се доближавах до леглото, се спъвах в нея. Накрая му казах, че ще извадя нещата на масичката и ще му подавам това, което поиска. Само трябваше да ми каже кое, или да го посочи с пръст.
— И това не му хареса?
— Изглежда това го разяри.
— И какво се случи след това?
— Нищо. Но половин час по-късно отново се спънах в торбичката. Наведох се да я вдигна, но мистър Бур така ме хвана за ръката, че щеше да я счупи. Аз добре се разбирам с пациентите си, но за всичко има граници. Вероятно само щях да докладвам на лекаря и да остана, ако мистър Бур не ме беше наругал. Каза ми да се махам и че ако вляза в стаята ще хвърли нещо по мен. Дори се опита да ме удари е една метална тръба.
— Откъде имаше тази метална тръба?
— Тази тръба? По негово желание я донесох предишната вечер. В нея имаше хартия, сини листове. Това е от тези тръби, в които се носят чертежи и карти.
— Видяхте ли тръбата сутринта в деня на убийството?
— Да.
— Къде?
— Беше я оставил до леглото.
— И какво направи с нея, след като се опита да ви удари по главата?
— Той я остави… искам да помисля… да, струва ми се, че я остави под одеалото си. Аз бях толкова изплашена, че не обърнах внимание на това. За пръв път виждах толкова разярен човек. Понякога имаме разправии с пациентите си, но това надхвърли всякакви граници. Той се държеше като луд.
— Тогава ли извикахте лекаря?
— Да. Аз му се обадих и му обясних, че пациентът е много опасен и поисках да ме сменят с друга сестра.
— Но лекарят дойде без да доведе друга сестра?
— Да. Доктор Ранкин вярваше, че ще може да оправи нещата с малко дипломация. Не можеше да си представи колко опасен ставаше пациентът в яростта си.
— Споменавал ли е Бур пред вас, че някой иска да го убие?
Мис Фийлд стана неспокойна.
— Сигурно не трябва да говоря за това с вас, мистър Мейсън. Разбирате ли, аз съм свидетелка на обвинението.
— В никакъв случаи няма да повлияя на вашите показания каза Мейсън.
— Все пак, сигурно не трябва да разговарям с вас по тези въпроси.
— Уважавам желанието ви. Всичко е наред и много ви благодаря, мис Фийлд.
21
Въпреки, че през нощта беше студено и пролетта беше още в началото си, обедното слънце вдигна живака почти до горния край на термометъра. Затова съдията Миихън седеше само по риза в стаята си. Мейсън влезе само няколко секунди преди Копеланд. Съдията, който се люлееше в едно скърцащо кресло зад планина от папки, им кимна: