Мери Хигинс Кларк
Деца из града
На моя най-малък внук Джъстин Луис Кларк с обич и радост.
Искрени благодарности и дълбока признателност на д-р Уолтър Йънг, ръководител на Националния център за лечение на дисоциативни психически разстройства в Аурора, Колорадо. На Триш Келър и Кей Адамс — терапевти в центъра, чиито препоръки, помощ и подкрепа бяха безкрайно ценни и ми позволиха да разкажа тази история.
Признателност и най-сърдечни благодарности на моя издател Майкъл Корда; на неговия главен редактор Чък Адамс; на моя литературен агент Юджийн Уинк; на Айна Уинк; както и на рекламния ми агент Лайл Кейд. А така също на моето страхотно семейство и страхотни приятели.
Бъдете благословени, скъпи мои.
Част първа
1
Юни 1974
Риджууд, Ню Джърси
Десет минути преди това да се случи, четиригодишната Лори Кениън седеше кръстосала крака на пода в своята стая за игри и пренареждаше мебелите в куклената къщичка. Беше й омръзнало да си играе самичка и вече й се щеше да иде при басейна. От трапезарията се чуваха гласовете на мама и на дамите, които преди са учили заедно с нея в Ню Йорк. Те бъбреха и се смееха, докато обядваха.
Мама й беше казала, че понеже Сара — нейната по-голяма дванадесетгодишна сестра — е поканена на рожден ден заедно със свои връстници, при Лори ще дойде Бет, която понякога я наглеждаше през нощта, и ще поплува с нея. Но в момента, в който пристигна, Бет започна да говори по телефона.
Лори отметна назад дългата си руса коса, от която й ставаше още по-топло. Тя отдавна се бе качила на втория етаж и вече бе облякла розовия си бански костюм. Може би ако отново напомнеше на Бет…
Бет седеше свита на дивана, а телефонната слушалка бе закрепена между ухото и рамото й. Лори я побутна по ръката.
— Аз съм готова.
Бет, изглежда, се ядоса.
— Една минутка, скъпи — каза тя. — Имам много важен разговор. — Лори я чу да въздиша в слушалката. — Мразя гледането на деца.
Лори отиде до прозореца. Някаква дълга кола бавно минаваше покрай къщата. След нея се движеше друга, открита, пълна с цветя, следвана от още много със запалени фарове. Винаги когато виждаше такива коли, Лори си мислеше, че минава парад, но мама твърдеше, че това са погребални процесии на път за гробищата.
Въпреки това те караха Лори да си мисли за парад, тъй че тя обичаше да изтича до пътя и да помаха на хората в колите. Понякога те й махаха в отговор.
Бет затвори телефона. Лори понечи да я попита дали могат да излязат и да погледат останалите минаващи коли, но Бет отново вдигна слушалката.
Бет е лоша, помисли си Лори. Тя премина на пръсти през всекидневната и надникна в трапезарията. Мама и приятелките й все още бъбреха и се смееха. Мама точно казваше:
— Можете ли да повярвате, че сме завършили „Вила“ преди цели тридесет и две години?
Дамата, която седеше до нея, рече:
— Е, Мери, ти поне можеш да заблудиш хората с тази твоя четиригодишна дъщеря. А аз имам четиригодишна внучка!
— Хайде, още не сме за изхвърляне, нали? — обади се една от другите дами и всички избухнаха отново в смях.
Дори не си направиха труда да погледнат към Лори. И те бяха лоши. Хубавата музикална кутия, която току-що й бяха подарили, лежеше на масата. Лори я взе. Няколко крачки я деляха от външната врата. Тя тихо я отвори, изтича бързо през входната площадка до алеята и стигна на пътя. Покрай къщата още минаваха коли. Тя им помаха.
Когато се изгубиха от погледа й, Лори въздъхна с надеждата, че компанията скоро ще си тръгне. Тя нави музикалната кутия и чу нежния звук на пиано и гласове, които пееха „На изток, на запад…“.
— Момиченце.
Лори не беше забелязала колата, която бе спряла до нея. Зад волана седеше жена. Мъжът на съседната седалка излезе, грабна Лори и преди да разбере какво става, тя се оказа притисната отпред между тях. Беше твърде объркана, за да може да каже каквото и да било. Мъжът й се усмихна, но това не беше приятелска усмивка. Косата на жената се спускаше в безредие около лицето й и тя нямаше червило. Мъжът имаше брада, а ръцете му бяха покрити с къдрави косми. Лори усещаше как силно е притисната към него.
Колата потегли. Лори стисна музикалната кутия. Сега гласовете пееха „Из града… Момчета и момичета…“.
— Къде отиваме? — попита тя. Спомни си, че не й е позволено да излиза сама на пътя. Мама щеше да й се сърди. Лори почувства как сълзи напират в очите й.