— Зная. Чудо е. Още не мога да повярвам. Пристигаха букети и кошници с цветя. Най-огромната кошница дойде от името и с благословиите на преподобния Боби Хокинс и неговата съпруга Карла.
— Достатъчно голяма е да утеши и главния оплаквач на някое погребение — изсумтя Софи.
Думите й подсилиха неприятното чувство у Сара.
— Софи, моля те, когато си тръгваш, вземи я със себе си. Не ме интересува какво ще правиш с нея.
— Сигурна ли си, че няма да имаш повече нужда от мен днес?
— Хей, дай си малко почивка. — Сара отиде при Софи и я прегърна. — Нямаше да успеем да издържим на всичко това без теб. Грег всеки момент ще дойде. Лекциите му започват следващата седмица, така че утре заминава за Станфорд. Двамата с Лори ще прекарат деня заедно.
— А ти?
— Ще си остана вкъщи. Имам нужда от почивка.
— А д-р Донъли?
— Тази вечер няма да идва. Трябва да отиде в Кънектикът на някаква среща.
— Харесва ми този човек, Сара.
— На мен също.
Софи беше вече на вратата, когато телефонът иззвъня. Сара й направи знак да не се връща.
— Не се притеснявай. Аз ще се обадя.
Беше Джъстин. По тона на краткия му поздрав тя усети, че има нещо.
— Какво се е случило? — попита.
— Нищо, нищо — успокои я той. — Просто днес Лори ми каза едно име и се опитвам да си спомня къде съм го чувал.
— И какво е то?
— Лий.
Сара се намръщи.
— Чакай да помисля. А, сетих се. Писмото, което ми прати Томасина Пъркинс преди няколко седмици. Споменах ти за него. Решила е, че повече няма да вярва в чудесата на преподобния Хокинс. В него тя се оплаква, че докато се е молил над нея, той нарекъл Лори с името „Лий“.
— Ето това е — възкликна Джъстин. — И аз самият го бях забелязал, когато гледах предаването.
— По какъв повод е споменала Лори това име? — попита Сара.
— Ами това е името, с което нарича себе си нейното деветгодишно момчешко превъплъщение. Разбира се, много е вероятно да е само съвпадение. Сара, трябва да вървя. Чакат ме горе. Лори току-що си тръгна за вкъщи. Ще ти се обадя по-късно.
Сара бавно затвори. В съзнанието й проблесна мисъл, ужасяваща, невероятна и все пак правдоподобна. Тя позвъни на Бетси Лайънс в агенцията за недвижими имоти.
— Мисис Лайънс, моля ви, извадете документите по продажбата на къщата. Радвам веднага. Искам да знам точните дати, на които Хокинс са били у нас.
Лори беше на път към къщи. Грег щеше да пристигне всеки момент. Както се бе втурнала навън, Сара се сети да му остави ключа под изтривалката.
110
Лори мина по 96-а улица, по моста „Джордж Вашингтон“, на запад по шосе 4, на север по шосе 17. Тя знаеше защо я бе завладяло това ужасно чувство, че времето й изтича.
Беше й забранено да споменава имената. Беше й забранено да споменава комуто и да било какво й бе направил той. Телефонът в колата иззвъня. Тя натисна копчето.
Беше преподобният Хокинс.
— Лори, Сара ми даде номера ти. Вкъщи ли се прибираш?
— Да. Къде е Сара?
— Тук. Случи й се малко нещастие, но сега е добре, скъпа.
— Нещастие? Какво искате да кажете?
— Мина да прибере пощата и си навехна глезена. Можеш ли да дойдеш направо тук?
— Разбира се.
— Побързай, скъпа.
111
Новият брой на списание „Пипъл“ с преподобния Боби и Карла Хокинс на корицата пристигна във всички пощенски клонове на страната.
В Харисбърг Томасина Пъркинс възкликна, когато видя снимката на семейство Хокинс върху корицата, и почти им прости за проявеното пренебрежително отношение към нея. Тя отвори на статията и зяпна при вида на съвършено различната снимка на двамата, направена преди двадесет години. Златната му обица. Силно окосмените ръце. Брадата. Острата, тъмна и права коса. Държаха китари. Спомените нахлуха в съзнанието на Томасина. Тя прочете: „Бик и Оупъл, кандидати за бъдещи рок звезди“. Бик. Името, което бе напирало да изскочи в съзнанието й през всичките тези години.
Петнадесет минути след разговора си със Сара Джъстин напусна кабинета си, за да поеме към Кънектикът, където бе поканен да участва в семинар. Докато минаваше покрай секретарката си, той забеляза на бюрото й отворено списание. Случайно хвърли поглед към една от снимките в него и кръвта му се смрази. Грабна бързо списанието. Високото дърво. Къщата я нямаше, но кокошарникът беше там, отзад… Текстът гласеше: „Мястото, където се е намирала къщата, от която преподобният Боби е тръгнал към своето призвание“.