Джъстин изтича обратно в кабинета си, измъкна възстановената снимка на Лори и я сравни с тази от списанието. Дървото беше сякаш по-високо на новата снимка, но имаше същия възлест, дебел ствол; ъгълът от кокошарника на старата снимка беше същият като на новата. И каменната стена, която стърчеше зад дървото.
Той изхвърча от клиниката. Колата му беше паркирана на улицата. Щеше да се обади на Сара от телефона в колата. В съзнанието си виждаше телевизионното предаване, в което преподобният Боби Хокинс се молеше над Томасина Пъркинс, за да си спомни тя името на хората, отвлекли Лий.
В Тийнек Бети Муди доволно седна да прочете новия брой на списание „Пипъл“. Необичайно ленив, Брендън си беше дал почивка от няколко дни. Устните му се присвиха, когато видя снимката на Хокинс на корицата.
— Не мога да ги понасям тези двамата — промърмори той, докато гледаше през рамо. — Какво ли са измислили да напишат за тях?
Бети прелисти страниците и стигна до статията.
— Боже мили — изломоти Муди, като прочете „Бик и Оупъл, кандидати за бъдещи рокзвезди…“
— Какво ми става? — възкликна Брендън. — Беше ясно като бял ден. — Той се спусна към коридора, където спря единствено за да грабне пистолета си от едно чекмедже.
112
Сара седеше зад бюрото на Бетси Лайънс и четеше документацията по продажбата на къщата.
— Първият път, когато Карла Хокинс е дошла в този офис, е било малко след като обявихме къщата за продан — рече тя.
— Но аз не й я показах веднага.
— И как стана така, че й я показахте?
— Тя разглеждаше проспекта и сама я забеляза.
— А случвало ли ви се е да я оставите сама в къщата?
— Никога — отсече Лайънс.
— Мисис Лайънс, в края на януари от нашата кухня изчезна един нож за месо. Сега виждам, че няколко пъти преди това Карла Хокинс е разглеждала къщата. Не е лесно да се открадне нож от поставка на стената, освен ако човекът не е разполагал с малко време насаме. Спомняте ли си да сте я оставяли сама в кухнята?
Лайънс прехапа устни.
— Да — неохотно си призна тя. — Беше си изпуснала ръкавицата в стаята на Лори и аз я оставих да чака в кухнята, докато я донеса.
— Добре. Нещо друго. Не е ли твърде необичайно купувачите да не се пазарят за цената на имота?
— Сара, вие имахте късмет да продадете толкова изгодно къщата при това състояние на пазара.
— Не съм сигурна дали става въпрос за късмет. Не е ли твърде странно да купиш имот и да позволиш на предишните собственици да останат в къщата, без дори да им поискаш наем?
— Наистина е необичайно.
— Не се изненадвам. И едно последно нещо. Погледнете тези дати. Мисис Хокинс най-често е идвала в събота сутрин около единадесет.
— Да.
— Това беше именно времето, когато Лори ходеше на терапия — тихо рече Сара, — и те са го знаели. Пилешката глава е трябвало да изплаши Лори. После ножът. Снимката в дневника й. Тези хора, мотаещи се из къщата с кутии, които не тежаха и паунд. Лори, която настоя да се върне обратно в клиниката в нощта, когато се прибра у дома малко след като Хокинс се отбиха. И… розовата къща. Карла Хокинс я спомена вечерта, когато вечерях с тях. Мисис Лайънс, някога казвали ли сте на мисис Хокинс, че ъгловата къща на нашата улица на времето беше боядисана в ужасен розов цвят?
— Никога не съм знаела, че е била розова.
Сара грабна телефона.
— Трябва да се обадя вкъщи.
Грег Бенет вдигна слушалката.
— Грег, радвам се, че си там. Стой на всяка цена с Лори.
— Тя не е тук — отвърна Грег. — Надявах се, че е с теб. Сара, Брендън Муди е при мен. Джъстин също се обади, че идва. Сара, Хокинс са хората, отвлекли Лори. Джъстин и Муди са сигурни в това. Къде е Лори?
Сара го знаеше, и то със сигурност, за която нямаше разумно обяснение.
— Къщата — извика тя. — Отивам в къщата.
113
Лори караше по познатата улица, като едва устояваше на желанието си да натисне докрай педала за газта. На моравата пред една от къщите играеха деца. Преди години мама не й позволяваше да излиза навън заради онова момче, което караше толкова бързо.
Сара. Навяхването на глезен не беше кой знае какво, опита да се успокои тя. Не, не беше това. Нещо друго, нещо ужасно се бе случило. Знаеше го. През целия ден го бе предчувствала.