— „Бях някога изгубен, намерен съм сега… бях сляп, но вече виждам.“ — Пръстите й притиснаха върха на ножа към сърцето.
Няма нужда да чакаме, подтикваше я Леона. Направи го още сега.
114
Джъстин измина разстоянието от Ню Йорк до Ню Джърси толкова бързо, колкото можа, като през цялото време се опитваше да си внуши, че Лори е в безопасност. Тя щеше да се прибере право вкъщи, където я чакаше Грег. Но нещо у нея тази сутрин го беше разтревожило. Примирение. Това беше думата. Но защо?
В момента, в който се качи в колата, той се опита да се свърже със Сара и да я предупреди за Хокинс, но в апартамента никой не отговаряше. На всеки десет минути натискаше копчето за автоматично набиране.
Точно беше излязъл на шосе 17, когато някой вдигна телефона. Беше Грег. Сара я нямало, осведоми той Джъстин. Очаквал Лори всеки момент.
— Не изпускай Лори от очи! — нареди Джъстин. — Хокинс са похитителите. Сигурен съм в това.
— Хокинс! Кучият му син!
Избликът на Грег изостри представата на Джъстин за огромното страдание, което Лори бе преживяла. През всички изминали месеци Хокинс са обикаляли около нея, тероризирали са я, опитвали са се да я докарат до лудост. Той натисна газта. Колата полетя напред.
Точно завиваше по Риджууд авеню, когато телефонът иззвъня. Беше Грег.
— Аз съм с Брендън Муди. Сара смята, че Лори е в къщата на Хокинс. Тръгваме натам.
— Бил съм само два пъти. Обясни ми как да стигна.
Докато Грег му обясняваше, Джъстин си припомни пътя. Покрай гарата, направо по „Годуин“, наляво по „Линкълн“…
Не посмя да кара с висока скорост, докато минаваше по „Грейдън Пул“. Беше пълно с хора. Семейства с малки деца, които пресичаха улицата.
Джъстин си представи картината: разтрепераната Лори се изправя пред чудовището, отвлякло я от дома й, когато е била само едно четиригодишно дете в розов бански.
115
Буикът на Лори беше спрян на алеята. Сара се втурна нагоре по стъпалата. Натисна с всички сили звънеца, после хвана дръжката. Беше отключено. Отвори и влетя във всекидневната. Някъде горе се чу трясък на врата.
— Лори — извика тя.
Карла Хокинс, която с разрошена руса коса пристягаше някакъв халат около себе си, докато слизаше по стълбите, рече с обезумял глас:
— Сара, Лори пристигна с нож в ръка преди няколко минути. Заплашваше да се самоубие. Боби в момента я успокоява. Не трябва да я стряскаш. Стой тук с мен.
Сара я бутна настрана и полетя нагоре. На площадката светкавично се огледа. В дъното на коридора вратата на Лорината стая беше затворена. Краката й едва докосваха земята, докато тичаше натам. После спря. Отвътре се чуваше мъжки глас. Внимателно тя отвори вратата.
Лори стоеше в ъгъла, вперила невиждащ поглед в Боби Хокинс. Тя държеше върха на ножа насочен към сърцето си. Острието беше проникнало в плътта и струйка кръв се стичаше по блузата й.
Хокинс се беше завил в дълга до земята бяла хавлиена роба, косата му стърчеше във всички посоки.
— Ти трябва да направиш това, което Господ иска от теб — говореше й той. — Не забравяй какво се очаква от теб.
Той се опитва да я накара да се самоубие, проблесна в ума на Сара. Лори, която беше изпаднала в транс, не я забелязваше. Сара не смееше да направи рязко движение.
— Лори — меко се обади тя. — Лори, погледни ме. — Ръката на Лори натисна острието по-силно.
— Всички грехове трябва да бъдат наказвани — продължаваше Хокинс с хипнотичен глас. — Ти не трябва да прегрешаваш отново.
Сара разбра по изражението на Лори, че тя е взела съдбоносното решение.
— Лори, недей — изкрещя й. — Недей, Лори!
Гласовете пищяха.
Лий викаше: Спри!
Деби хълцаше в ужас.
Кейт крещеше: глупачка.
Гласът на Леона беше най-силен. Свършвай най-сетне с това.
И някой друг плачеше. Сара. Сара, която винаги е била по-силната, винаги се е грижила за нея, сега се приближаваше с протегнати напред ръце, с лице, обляно в сълзи, и молеше:
— Не ме оставяй. Обичам те.
Гласовете утихнаха. Лори пусна ножа и се хвърли в прегръдките на Сара.
Ножът лежеше на пода. Със святкащи очи, с разрошена коса и полусмъкната от раменете му роба — Оупъл го беше наметнала, когато звънецът бе иззвънял — Бик се наведе към него. Пръстите му сграбчиха дръжката.