— Ще си легна. Трябва да си разтоваря съзнанието.
— Добре. Аз ще остана да работя до по-късно. Ще си бъда вкъщи към осем. Какво ще кажеш да ти се обадя?
— Ще се радвам.
Сара остана в кабинета си до седем и петнадесет, после мина покрай една закусвалня и си купи хамбургер за из път. В осем и половина се обади на Лори.
Даваше свободно. Може да е в банята, а може и да не иска да вдигне. Сара задържа слушалката, докато ухото й не започна да пищи. Накрая някакъв раздразнен глас се обади:
— Телефонът на Лори Кениън.
— Лори там ли е?
— Не, и ви моля, ако не се обадят до петия-шестия сигнал, да не безпокоите повече. Аз съм в отсрещната стая и имам да се готвя за контролно.
— Съжалявам. Просто Лори ми бе казала, че възнамерява да си ляга рано.
— Е, променила си е плановете. Излезе преди няколко минути.
— Спокойна ли изглеждаше? Аз съм нейната сестра и малко се притеснявам.
— О, не ви познах. Съжалявам за това, което се случи с родителите ви. Мисля, че Лори е добре. Беше се издокарала, като че ли отиваше на среща.
Сара позвъни отново към десет, после в единадесет, в дванадесет, в един. Най-сетне съненият глас на Лори отговори.
— Добре съм, Сара. Легнах си веднага след вечеря и не съм чула телефона.
— Лори, звънях толкова дълго, че някакво момиче от отсрещната стая дойде и вдигна телефона ти. Каза ми, че си излязла.
— Сара, не е вярно. Кълна се в бога, бях през цялото време тук. — Гласът й звучеше изплашено. — Защо ми е да те лъжа?
Не знам, помисли си Сара.
— Е, добре, щом всичко е наред. Заспивай отново — рече тя и бавно затвори телефона.
16
Доктор Карпентър забеляза промяната в поведението на Лори, докато тя се облягаше назад в голямото кожено кресло. Той не й предложи да легне на кушетката. Последното нещо, което би искал, бе да загуби крехкото доверие, което усещаше да назрява у нея. Попита я как е минала седмицата в колежа.
— Мисля, че добре! Всички бяха ужасно любезни с мен. Имам толкова много да наваксвам, че не ми остава свободна минутка. — Тя се поколеба, после млъкна.
Карпентър почака, след което внимателно попита:
— Какво има, Лори?
— Снощи, като се прибрах, Сара ме запита дали не съм се чувала с Грег Бенет.
— Грег Бенет?
— Преди излизах с него. Майка и татко и Сара много го харесваха.
— А ти харесваше ли го?
— Харесвах го, преди…
Той отново трябваше да почака.
Очите й се разшириха.
— Не искаше да ме пусне.
— Искаш да кажеш, че те е насилвал?
— Не. Той ме целуна. В това нямаше нищо лошо. Хареса ми. Но когато притисна ръцете ми с дланите си…
— Това те изплаши.
— Знаех какво ще се случи.
— И какво щеше да се случи?
Тя се взираше в пространството.
— Не искаме да говорим за това.
Около десетина минути тя остана мълчалива, после тъжно рече:
— Мисля, че Сара не ми повярва, че не съм излизала оная нощ. Притесняваше се.
Сара му бе разказала за това по телефона.
— Може би наистина си излизала — предположи Карпентър. — Добре ще е да излизаш с приятели.
— Не, в момента не мога да се занимавам с разни срещи. Прекалено съм заета.
— А някакви сънища?
— Кошмарът с ножа.
Преди две седмици тя бе изпаднала в истерия, когато я попита за това. Днес гласът й беше почти безразличен.
— Трябва да свиквам с него. Явно ще го сънувам, докато ножът ме застигне. И това ще стане, вие го знаете.
— Лори, в терапията съществува така нареченото отреагирване. Означава пресъздаване на емоционално обременени мисли и спомени. Покажи ми какво виждаш в съня си. Мисля, че те е страх да заспиш, за да не ти се присъни отново. Но човек не може да живее без сън. Няма нужда да говориш. Просто ми покажи какво се случва в съня.
Лори бавно се изправи, после вдигна ръката си. Устните й се извиха в тънка злорада усмивка. Тя тръгна покрай бюрото с отмерени стъпки. Ръката й замахваше, като че ли държеше въображаемо оръжие. Точно преди да стигне до него, тя спря. Позата й се промени. Стоеше, прикована към мястото си, и се взираше в него. Ръката й се опита да махне нещо от лицето и косата. После сведе поглед и ужасена се дръпна назад.
Тя се свлече на пода, ръцете й бяха закрили лицето, после се опря на стената, трепереща и издаваща хриптящи звуци като ранено животно.