Донъли внимателно прочете страниците, като от време на време спираше, за да си изясни някои неща. Случаят го впечатли. Любимото дете, отвлечено на четиригодишна възраст и изоставено от похитителите, когато е било на шест, без да си спомня нищо за изминалите две години! Постоянно появяващ се кошмар! Наблюдения на сестра й, че откакто се е завърнала при семейството си, тя реагира на стреса почти по детски. Трагична смърт на родителите, за която Лори обвинява себе си.
Когато свърши, той каза:
— Прегледът в болницата в Питсбърг показва, че е била подложена на сексуален тормоз в продължение на доста време. В подобни случаи се препоръчват по-нататъшни наблюдения. А такива не са правени.
— Родителите й твърдо отричаха да е имало такова нещо — отговори Карпентър, — ето защо не е провеждана и никаква терапия.
— Типично за начина на мислене отпреди петнадесет години, а освен това семейство Кениън са били доста възрастна двойка — отбеляза Донъли. — Ще е добре, ако успеем да убедим Лори да дойде тук за преглед. Бих казал още, колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Имам чувството, че никак няма да е лесно. Сара трябваше да й се моли, за да дойде при мен.
— Ако се съпротивлява, бих искал да се срещна със сестра й. Ще се наложи тя да следи за признаци на отклонение в поведението й. Разбира се, в никакъв случай не трябва лекомислено да подминава евентуалните приказки на сестра си за самоубийство.
Двамата психиатри се отправиха към вратата. В преддверието чакаше тъмнокосо младо момиче, което унило зяпаше през прозореца. Целите й ръце бяха в бинтове.
Донъли снижи глас и рече:
— Трябва да погледнете сериозно на случая. Пациенти, които са преживели някаква душевна травма в детството си, са способни да посегнат на себе си.
18
Тази вечер, когато Сара се прибра от работа, намери пощата си внимателно подредена на масата във всекидневната. След погребението Софи, дългогодишната им прислужничка, бе предложила да идва само два дни в седмицата.
— Едва ли ще ти трябвам за повече, Сара, а и не ставам по-млада.
Понеделник беше единият от двата дни, в които тя идваше. Затова и пощата беше подредена, къщата леко миришеше на мебелочистител, пердетата бяха дръпнати, а меката светлина на лампите и стенните свещници придаваше уютност на стаите.
Това беше най-тежката част от деня за Сара — да се прибере в тази празна къща. Преди да се случи катастрофата, майка й и баща й обикновено я чакаха, за да изпият заедно коктейла си за вечеря.
Сара прехапа устни и отблъсна спомените. Писмото най-отгоре на купа беше от Англия. Тя скъса плика, сигурна, че е от Грег Бенет. Прочете бързо написаното, а после още веднъж, по-бавно. Грег току-що бе научил за катастрофата. Съчувствието му беше истински трогателно. Той пишеше за уважението си към Джон и Мери Кениън, за приятните му гостувания в техния дом, опитваше се да си представи колко трябва да им е тежко сега на нея и на Лори.
Последният абзац беше доста обезпокоителен:
„Сара, опитах се да говоря с Лори по телефона, но гласът й звучеше толкова унило, когато вдигна слушалката. После изкрещя нещо като «Няма, не искам» и затвори. Ужасно се тревожа за нея. Тя е толкова крехка. Знам, че ти добре се грижиш за нея, но бъди много внимателна. Ще се върна в Клинтън през януари и бих искал тогава да те видя. Целуни това момиче от мен.“
С треперещи ръце Сара занесе пощата в библиотеката. Утре щеше да се обади на д-р Карпентър и да му прочете това. Знаеше, че той е предписал антидепресанти на Лори, но дали тя ги взимаше? Телефонният секретар святкаше. Д-р Карпентър се бе обаждал и беше оставил домашния си номер.
Когато се свърза, Сара му разказа за писмото на Грег и после ужасена изслуша внимателните му обяснения защо е трябвало да се обърне към д-р Донъли в Ню Йорк и защо беше наложително Сара да се срещне с него колкото е възможно по-скоро. Карпентър й даде телефона на Донъли в клиниката. С нисък и дрезгав глас тя трябваше да повтори два пъти на служителя от телефонната централа собствения си номер.
Софи беше опекла пиле и направила салата. Сара яде с нежелание, като едва преглъщаше. Точно си беше приготвила кафето, когато се обади д-р Донъли. Денят му беше изцяло зает, но можеше да се види с нея в шест вечерта. Тя затвори, препрочете писмото на Грег и с някакво трескаво чувство за неотложност позвъни на Лори. Никой не отговори. Започна да звъни на всеки половин час, докато накрая, към единадесет, чу някой да вдига слушалката. Гласът на Лори звучеше бодро. Поговориха малко, после Лори рече: