— Д-р Донъли, изпратих секретарката си до библиотеката и тя ми донесе материали, свързани със заболяването „множествена личност“. Преди знаех съвсем малко за това, но нещата, които прочетох днес, ме плашат.
Той чакаше.
— Ако това, което съм разбрала, е вярно, най-честата причина е някаква травма в детството, особено сексуален тормоз за продължителен период от време. Така ли е?
— Да.
— Лори, разбира се, преживя ужаса да бъде отвлечена и държана далеч от къщи в продължение на две години, когато беше съвсем малко дете. Докторите, които я прегледаха, след като бе намерена, установиха, че е била изнасилвана.
— Имате ли нещо против да ви наричам Сара?
— Не, разбира се.
— Добре тогава, Сара. Ако Лори страда от множествена личност, заболяването вероятно е започнало още по времето на нейното отвличане. Като се има предвид, че тя е насилвана, можем да си представим, че е била толкова уплашена, толкова ужасена, колкото едно такова малко същество като нея едва ли може да понесе. В този смисъл това е било нейното спасение. Лори, детето, което сте познавали, се е отдръпнало от болката и страха и на помощ са му се притекли неговите превъплъщения. Споменът за тези години е заключен именно в тях. Изглежда, тази множественост не се е проявявала досега. От това, което знам, след като се е прибрала вкъщи, Лори постепенно е станала същата като преди, с изключение на онзи кошмар. Сега, със смъртта на родителите ви, тя е преживяла нова ужасна травма и д-р Карпентър е наблюдавал ясно различими промени в поведението й по време на последните си срещи с нея. Причината, поради която той дойде толкова бързо при мен, е, че се страхува тя да не посегне на себе си.
— Не ми е казал такова нещо. — Сара почувства как устата й пресъхва. — Лори, разбира се, е депресирана, но… О, боже, вие сигурно не мислите, че това е възможно? — Тя прехапа устни, за да спрат да треперят.
— Сара, можете ли да убедите Лори да се срещне с мен?
Тя поклати глава.
— Едва я накарах да се види с д-р Карпентър. Родителите ми бяха чудесни хора, но мисълта за някаква психиатрична помощ им бе чужда. Майка обичаше да цитира един от нейните преподаватели в колежа. Според него имало три вида хора: такива, които се подлагат на терапия, когато са изпаднали в състояние на стрес, такива, които споделят проблемите си със свой приятел или с таксиметровия шофьор, или с бармана, и такива, които пазят проблемите за себе си. Този учител твърдял, че и в трите случая човек се възстановява еднакво. Лори израсна, като слушаше това.
Джъстин Донъли се усмихна.
— Мисля, че всъщност доста хора споделят това мнение.
— Знам, че Лори се нуждае от професионална помощ — продължи Сара. — Проблемът е, че тя не иска да се отпусне пред д-р Карпентър. Като че ли я е страх от това, което той може да открие у нея.
— Поне засега е важно да се работи с нея. Прочетох отново сведенията, които ми предостави д-р Карпентър, и си отбелязах някои неща.
В осем часа Донъли, изглежда, забеляза изпитото, уморено лице на Сара и рече:
— Смятам, че е най-добре да спрем дотук. Сара, трябва много да внимавате и в момента, в който чуете дори само намек за самоубийство от страна на Лори независимо колко вятърничав може да ви се стори той, веднага се обадете на д-р Карпентър и на мен. Ще бъда съвършено искрен с вас. Бих искал да продължа да следя този случай. Моята работа се състои именно в изследването на множествената личност, а не ни се удава много често възможността да проследим началото на това заболяване. Ще продължавам да обсъждам с д-р Карпентър сеансите му с Лори. Освен ако не настъпи някаква коренна промяна, съм сигурен, че ще получаваме повече полезна информация от вас, отколкото от нея. Така че бъдете много внимателна.
Сара се поколеба, после попита:
— Докторе, вярно ли е, че докато Лори не освободи съзнанието си от потиснатия ужас на онези години, тя никога няма да се оправи?
— Мислете за това по следния начин. Майка ми си счупи веднъж нокътя чак до живеца и стана инфекция. След няколко дни целият й пръст бе отекъл и бе станал ужасно болезнен. Тя обаче го лекуваше сама, защото я беше страх да не го оперират. Когато накрая отиде за спешна помощ, цялата й ръка беше възпалена и се намираше на косъм от отравяне на кръвта. Виждате ли, тя бе пренебрегнала предупредителните симптоми само защото искаше да избегне непосредствената болка при лечението.
— А у Лори се наблюдават симптоми на психологическа инфекция, така ли?
— Да.
Тръгнаха заедно по дългия коридор към главния вход. Човекът от охраната им отвори. Нямаше вятър, но все пак беше октомври и вечерта беше хладна. Сара започна да се сбогува.