— Как сме с даренията тази седмица?
— Много добре. — Всеки вторник по местната телевизионна програма, а също и когато говореше на разни събирания, той призоваваше хората да правят дарения за различни благотворителни цели. Оупъл и той бяха единствените, които имаха право да разполагат с тези средства.
— Но не са толкова добри, колкото тези, които „Църквата на въздушния път“ набира всеки път, щом аз говоря.
На двайсет и осми октомври се обадиха от Ню Йорк. Когато затвори телефона, Бик се втренчи в Оупъл със светнали очи.
— Гарисън е умрял тази нощ. Поканен съм да стана пастор на „Църквата на въздушния път“. Искат да се преместим за постоянно в Ню Йорк колкото е възможно по-скоро. Ще отседнем в „Уиндам“, докато си изберем резиденция.
Оупъл понечи да се втурне към него, после спря. Изразът на лицето му й подсказа да го остави на мира. Той отиде в кабинета си и затвори вратата. След няколко минути тя чу слабите звуци на някаква музика и разбра, че отново е пуснал музикалната кутия на Лий. Тихо пристъпи към вратата и се заслуша в приглушения глас, който пееше: „Из града… Момчета и момичета заедно…“.
24
Беше толкова трудно да не позволи на Сара да разбере колко всъщност я е страх. Лори спря да разказва на сестра си и на д-р Карпентър за съня с ножа. Никой, дори Сара не можеше да знае, че ножът всеки път беше по-близо и по-близо.
Д-р Карпентър искаше да й помогне, но тя трябваше да бъде много предпазлива. Понякога часът, прекаран с него, минаваше така незабелязано, че тя дори не бе разбрала как му е казала неща, за които не искаше да говори.
Постоянно беше толкова изморена. Въпреки че всяка нощ си стоеше в стаята и учеше, тя едва се справяше с уроците. Понякога намираше упражненията си направени, без да помни кога се е занимавала с тях.
Разни мисли отекваха толкова силно в главата й, сякаш бяха гласове на хора, кънтящи в празна стая. Някои от гласовете й казваха, че е отвратителна и глупава, че вкарва всички около себе си само в беди, и й заръчваха да си затваря устата пред д-р Карпентър. Понякога дълбоко в съзнанието си Лори чуваше плача на малко дете. Понякога детето плачеше тихичко, друг път високо и неудържимо. Един друг глас, по-нисък и страстен, говореше също като някоя уличница.
Уикендите бяха непоносими. Къщата беше толкова голяма и тиха. Тя не искаше да остава дори за минута сама в нея. Беше доволна, че Сара я е обявила за продан.
Единствените моменти, в които Лори се чувстваше на себе си, бяха, когато двете със Сара играеха голф в клуба или когато обядваха с приятели. Тези дни я караха да си припомня как играеше голф с Грег. Той й липсваше по някакъв необяснимо болезнен начин, но тя толкова се страхуваше от него, че страхът изместваше цялата й любов. Потръпваше при мисълта, че през януари отново ще се върне в Клинтън.
25
Джъстин Донъли бе разбрал от срещата си с д-р Карпентър, че Сара Кениън е забележително силна млада жена, но съвсем не беше подготвен за впечатлението, което тя му направи по време на тяхната среща. Онази първа вечер в кабинета му тя беше седнала срещу бюрото, очарователна и самоуверена, и само болката в очите й намекваше за мъката и безпокойството, които изпитваше. Нейният ненатрапчив скъп тъмносин костюм от туид му напомни, че носенето на дрехи в тъмни цветове навремето се смяташе за сигурен белег, че някой е в траур.
Беше впечатлен от факта, че въпреки неизбежния шок при новината за възможността сестра й да е болна от множествена личност тя бе готова да му сътрудничи с информация още преди да го е видяла. Той се възхити и от интелигентното й вникване в психологическото състояние на Лори.
Когато я изпращаше до колата, на езика му бе да й предложи да отидат да вечерят. После той влезе в „При Никола“ и я откри там. Тя изглеждаше доволна, че го вижда, и беше някак си естествено да го покани на нейната маса, така че той да освободи своята за двойката, която тъкмо влизаше.
Сара първа поде разговора. Усмихната, тя му подаде панера с питките.
— Предполагам, че на обед сте хапнали набързо, както и аз самата — каза му тя. — Започнах работа по едно дело за убийство и целия ден съм разговаряла със свидетели.
Тя му разправи за всекидневието си на помощник-прокурор, после умело прехвърли разговора към него. Знаеше, че той е австралиец. Джъстин й разказа за семейството си и за детството си във фермата.
— Прадядо ми по бащина линия е пристигнал от Англия окован във вериги. Разбира се, поколения наред това не се е споменавало. Сега е въпрос на чест да имаш предшественик, изпратен от короната в наказателната колония. Баба ми по майчина линия е родена в Англия и семейството й се преместило в Австралия, когато била на няколко месеца. През целия си живот баба не спря да повтаря колко й липсва Англия. За осемдесет години тя отиде дотам само два пъти. Това е пък другият вид манталитет на австралийците.