— Аз… трябва да вървя. Има ли нещо друго?
С тревожни очи професор Грант проследи Лори да излиза. Беше все още рано, за да бъде сигурен, но курсовата работа, която държеше в ръцете си, му бе дала първата солидна следа към личността на мистериозната авторка на писмата, която се подписваше „Леона“.
В темата се усещаше някаква чувствена нотка, съвършено неприсъща на досегашния стил на Лори, затова пък много подобна на тази, която преобладаваше в писмата. Струваше му се дори, че разпознава някои необичайно екстравагантни фрази. Това не беше доказателство, но поне му даваше възможност да започне да търси такова.
Лори Кениън беше последният човек, когото той би заподозрял като автор на писмата. Отношението й към него беше обичайното за студентка, която харесва и уважава своя преподавател.
Докато посягаше за сакото си, Грант реши да не споменава нищо пред Карън или администрацията за своите подозрения. Някои от тези писма бяха направо нецензурни. Щеше да е ужасно, ако невинно същество бъдеше разпитвано заради тях, особено ако това беше дете като Лори, което преживяваше такава трагедия. Той загаси лампата и си тръгна за вкъщи.
Застанала зад живия плет, Леона го наблюдаваше да се прибира, а ноктите й се бяха впили в дланите.
Миналата нощ тя отново го бе причаквала край къщата му. Както винаги, той не бе дръпнал завесите и тя го бе наблюдавала цели три часа. Към девет той си стопли пица, взе бира от хладилника и отиде в кабинета си. Излегна се в онзи стар кожен стол, изу си обувките и опря крака на дивана.
Четеше биографията на Джордж Бърнард Шоу. Толкова мил беше начинът, по който Алън несъзнателно прокарваше ръка през косата си. Понякога го правеше и в час. Когато изпи бирата, той погледна към празната чаша, сви рамене и отиде в кухнята да си донесе нова.
В единадесет изгледа новините, после изгаси лампата и излезе. Тя знаеше, че отива да си легне. Винаги оставяше прозореца отворен, но завесите на спалнята бяха спуснати. Повечето нощи, след като той си легнеше, тя си тръгваше, но една вечер бе опитала дръжката на плъзгащата се стъклена врата и бе открила, че езичето поддава. Оттогава понякога влизаше вътре, свиваше се в стола и си представяше, че той всеки момент ще я повика: „Хей скъпа, ела при мен. Толкова съм самотен“.
Един или два пъти тя бе изчакала, за да е сигурна, че е заспал, и на пръсти бе отишла да го погледа. Миналата нощ беше премръзнала и толкова уморена, че веднага се прибра, след като той изгаси осветлението в кабинета си.
Премръзнала и уморена.
Премръзнала.
Лори разтри студените си ръце. Изведнъж бе станало, толкова тъмно. Не беше забелязала колко е тъмно всъщност, когато преди малко бе напуснала кабинета на професор Грант.
29
— Евджууд е един от най-хубавите градове в щата Ню Джърси — обясняваше Бетси Лайънс на скромно облечената жена, с която разглеждаха реклами на недвижими имоти. — Разбира се, цените са доста високи, но при сегашното състояние на пазара и при съответните изгодни условия бихте могли да направите чудесна сделка.
Оупъл кимна замислено. За трети път посещаваше агенцията. Беше разказала версията, че съпругът й започва работа в Ню Йорк и тя трябва да намери подходящо жилище в Ню Джърси, Кънектикът и Уестчестър.
— Дай й възможност да ти повярва — беше й наредил Бик. — Тези агенти на недвижими имоти са научени да разпознават клиентите с истински сериозни намерения и да не обръщат много внимание на разните фукльовци, които само говорят. Освен това разправяй на всеки, който те срещне, че търсиш на няколко места, после след едно-две посещения кажи, че най-много си харесала Ню Джърси. Първия път, когато отидеш там, спомени, че не си готова да купуваш на толкова високи цени, каквито са в Риджууд. После намекни, че градът е много хубав и ти наистина можеш да си го позволиш. Накрая, я накарай да ти покаже къщата на Лий в някой от петъците, когато излизаме. После ще й отвлечеш вниманието и…
Беше ранен петъчен следобед. Планът беше приведен в действие. Оупъл беше спечелила доверието на Бетси Лайънс. Беше време да разгледат къщата на Кениън. Прислужницата идваше в понеделник и петък сутринта. Щеше да си е тръгнала, преди те да отидат. Голямата сестра беше заета в съда с едно много нашумяло дело. Оупъл щеше да бъде сама в къщата на Лий, като се изключеше Лайънс, чието внимание щеше така или иначе да бъде отвлечено.
Бетси Лайънс беше привлекателна жена на около шестдесет години. Тя обичаше работата си и я вършеше добре. Често се шегуваше, че може да разпознае фукльото от миля разстояние. „Слушайте, аз не си губя времето, казваше тя на новите агенти. Времето е пари. Не си мислете обаче, че хората, които очевидно не могат да си позволят къщите, които желаят да видят, трябва веднага да бъдат прогонени. Може би татенцето седи на задната веранда и стиска куп пари, които отдавна пази за черни дни. От друга страна, не си въобразявайте, че хората, които изглеждат готови да платят много, са наистина сериозни. Някои от жените искат да разгледат хубавите къщи само за да видят обзавеждането. И никога не сваляйте очи от клиентите.“ Бетси Лайънс хареса Карла Хокинс, защото тя беше на ниво и веднага разкри картите си. Търсеше и на други места. Не се захласваше по къщите, които разглеждаше. Нито пък изтъкваше недостатъците им. Другите хора го правеха независимо дали имаха намерение да купуват или не. „Баните са прекалено малки.“ Сигурно, скъпа. Кой знае на какъв разкош си свикнала.