Защо не вземеш да млъкнеш, помисли си Оупъл, докато разглеждаха първия етаж. Дневната беше отляво. Арковиден портал. Огромни прозорци. Тапицерия в преобладаващо синьо. Тъмен полиран под, върху който се разстилаше голям ориенталски килим, контрастиращ с малкото килимче пред камината. Оупъл почувства как я напушва истеричен смях. И от това място те бяха отвели Лий в онази мизерна ферма. Беше цяло чудо, че успя да се сдържи.
Стените на библиотеката бяха покрити с портрети.
— Това са семейство Кениън — посочи Бетси Лайънс. — Красива двойка, нали? А това е портрет на момичетата, като малки. Откакто Лори се е родила, Сара винаги й е била като майка. Не знам дали сте чули, докато сте били в Джорджия, но…
Оупъл слушаше историята за отвличането преди седемнадесет години и почувства как сърцето й започна да бие лудо. На една масичка в дъното на стаята имаше снимка на Лий заедно с по-голямо момиче. Лий беше облечена в розовия бански костюм, който носеше, когато я бяха отвлекли. При толкова много снимки в тази стая си беше чиста лудост, че погледът й попадна точно на тази. Бик беше прав. Явно в това имаше Божи пръст, че се бяха озовали тук, за да се погрижат за Лий.
Тя се престори, че киха, извади носната си кърпичка от джоба на палтото и изпусна нарочно едната си ръкавица в стаята на Лий. Дори Бетси Лайънс да не я бе осведомила, лесно щеше да познае коя точно е нейната. Бюрото в стаята на сестра й беше отрупано с юридически книги.
Оупъл последва Лайънс надолу по стълбите и помоли отново да видят кухнята.
— Хареса ми тази кухня — въздъхна тя. — Къщата е наистина мечта. — Това поне беше вярно, помисли си с известна ирония. — Сега е по-добре да си вървя. Глезенът ме предупреждава, че е време да спра да обикалям. — Тя седна на един от високите столове пред бара.
— Разбира се. — Бетси Лайънс предвкусваше задаващия се успех.
Оупъл бръкна в джоба на палтото си за ръкавиците, после се намръщи.
— Знам, че и двете бяха тук, когато влязохме. — Тя потърси и в другия джоб и извади носната кърпичка. — О, сетих се. Обзалагам се, че когато кихнах, заедно с кърпичката съм извадила и ръкавицата, без да искам. Това беше в стаята със синия килим. — Тя бавно започна да слиза от стола.
— Чакайте тук — нареди Бетси Лайънс. — Ще се върна да я потърся.
— О, наистина ли ще го направите?
Оупъл изчака, докато стъпките се отдалечиха и тя се убеди, че Лайънс е на път към втория етаж. Тогава скочи от стола и изтича до редицата ножове със сини дръжки, закачени на стената до печката. Грабна най-големия — дълъг нож за месо — и го пусна в огромната си чанта. Върна се на стола, леко се наведе напред и започна да разтрива глезена си. Бетси Лайънс я завари в това положение, когато се появи отново в кухнята, усмихната победоносно, стиснала в ръка липсващата ръкавица.
30
Първите дни от седмицата преминаха неусетно. В нощта срещу четвъртък Сара поработи върху заключителната си реч.
Тя внимателно четеше изрядните си подготвителни бележки — местата, на които искаше да наблегне пред заседателите, бяха дебело подчертани. Навън започна да просветлява. В седем и петнадесет Сара прочете и последния параграф.
„Дами и господа, мистър Маркъс е талантлив и опитен адвокат. Той обяви за несъстоятелни показанията на всички свидетели, които в онази нощ са присъствали на местопрестъплението. Признавам, че не е било светло, както е през деня, но не е било и чак толкова тъмно, че да не могат да видят лицето на Джеймс Паркър. Всеки един от тях е видял как той се приближава към колата на Морийн Мейс, как насила влиза в нея. Всеки един от тях заяви тук без колебание, че Джеймс Паркър е човекът, който е нападнал тази жена…
Дами и господа, доказателствата безспорно ви показват, че именно Джеймс Паркър е убил тази прекрасна млада жена и завинаги е лишил нейния съпруг, майка й, баща й, братята и сестрите й от нейната любов и подкрепа.
Никой от нас не може да направи нищо, за да я върне, но това, което вие, съдебните заседатели, можете да направите, е да потърсите отговорност от нейния убиец.“
Беше отбелязала всичко необходимо. По-голямата част от доказателствата бяха неоспорими. Въпреки това Конър Маркъс беше най-добрият адвокат, срещу когото някога се бе изправяла. Решението на съдебните заседатели беше непредвидимо.
Сара се изправи и се протегна. Вълнението, което неизменно я обземаше по време на процес, щеше да се превърне в истинска треска, когато започнеше заключителната си реч. Тя разчиташе на това.