— Сара.
Тя вдигна поглед. Той изглеждаше толкова измъчен, колкото тя се чувстваше. Не го бе виждала от месеци. Някога Лори бе имала такъв щастлив вид в компанията на този приятен младеж.
— Сара, Лори никога не би наранила умишлено никого. Нещо в нея трябва да се е пречупило.
— Знам. Психическото разстройство би било в нейна защита. Психическо разстройство по време на убийството. — Докато изричаше тези думи, Сара си спомни за всички онези адвокати, които бе разгромявала в съда и чиято стратегия беше същата. Това рядко минаваше. Най-доброто, което обикновено се постигаше беше да внушиш достатъчно съмнение, така че да отървеш обвиняемия от смъртното наказание.
Тя усети, че Грег е сложил ръка на рамото й.
— Струва ми се, че чаша кафе ще ти се отрази добре — рече той. — Още ли го пиеш черно?
— Да.
Върна се с две димящи пластмасови чашки кафе, докато тя попълваше последната страница от молбата. После изчака с нея и докато траеше процедурата. Какво добро момче, помисли си Сара. Защо Лори не се беше влюбила в него? Защо беше избрала женен мъж? Дали не се бе спряла на Алън Грант, защото бе видяла в него заместник на баща си? Сега, когато шокът беше поотшумял, тя се замисли за професор Грант, за това как той се бе втурнал към Лори, когато тя бе припаднала. Имаше ли някаква вероятност той да я е поощрил в чувствата й? Да го е направил именно когато тя беше емоционално нестабилна? Сара си даде сметка, че в съзнанието й се оформят възможните подходи за защита.
В шест и петнадесет Лори бе освободена под гаранция. Тя излезе от затвора, придружена от жена в полицейска униформа. Щом ги видя, коленете й се подкосиха. Грег се втурна да я подкрепи. Лори изплака, когато той я хвана, после започна да пищи:
— Сара, Сара, не го оставяй да ми направи нещо лошо.
43
В единадесет часа в сряда телефонът в офиса на Международната туристическа агенция в хотел „Медисън Армс“ на 76-а улица в Манхатън иззвъня. Карън Грант тъкмо излизаше. Тя се поколеба, после извика през рамо:
— Ако е за мен, кажете, че ще се върна след десет минути. Трябва да оправя това нещо, преди да се заема с каквото и да било друго.
Кони Сантини, секретарката, вдигна слушалката.
— Международна туристическа агенция, добро утро — рече тя, после се заслуша. — Карън току-що излезе. Ще се върне след няколко минути. — Тонът на Кони беше рязък.
Ан Уебстър, собственичката на фирмата, се намираше в картотеката. Тя се обърна. Двадесет и две годишната Сантини беше добра секретарка, но гласът й звучеше доста нелюбезно, когато говореше по телефона, поне за вкуса на Ан. „Винаги настоявай първо да ти се представят — би измърморила шефката. — Ако се обаждат по работа, питай дали някой друг няма да им е от полза.“
— Да, сигурна съм, че ще се върне съвсем скоро — тъкмо казваше Кони. — Да не би да се е случило нещо лошо?
Ан забърза към бюрото на Карън, вдигна телефона и кимна на Кони да затвори.
— Ан Уебстър е на телефона. С какво мога да ви бъда полезна?
Толкова пъти в нейния шестдесет и девет годишен живот Ан беше получавала лоши новини по телефона, отнасящи се за някой роднина или приятел. Когато човекът отсреща се представи като декана Ларкин от колежа в Клинтън, тя с вледеняваща сигурност разбра, че нещо се е случило с Алън Грант.
— Аз съм собственичката на агенцията и приятелка на Карън — представи се на декана. — Карън отскочи за малко до бижутерския магазин във фоайето на хотела. Мога да я извикам.
Деканът Ларкин колебливо каза:
— Може би ще е по-разумно, ако предам на вас. Щях да пристигна лично, но ме беше страх, че Карън може да чуе новината по радиото или пък някой репортер да й се обади, преди да съм дошъл…
Ужасена, Ан Уебстър изслуша разказа за убийството на Алън Грант.
— Ще се погрижа за това — обеща тя. С насълзени очи затвори телефона и разказа на секретарката какво се бе случило. — Една от студентките на Алън му пишела любовни писма. Той ги предал на ръководството. Вчера същата студентка му направила ужасна сцена и го заплашила. Тази сутрин, докато Алън закъснявал за часа си, пак тя съобщила на чакащите го, че той е мъртъв. Намерили са го в леглото, прободен право в сърцето. Горката Карън!
— Идва — предупреди Кони. През остъклената стена, отделяща агенцията от фоайето на хотела, можеха да видят Карън да се задава. Походката й беше лека. На устните й играеше усмивка. Тъмната й коса се къдреше около яката. Костюмът на „Нипон“ — червен с перлени копчета — подчертаваше изваяната й фигура. Изглежда, поръчката й този път беше изпълнена добре.