С растящо недоволство Брендън гледаше и слушаше. Когато репортажът свърши, той изключи телевизора.
— Какво нещастие — рече.
Преди тридесет години, когато Брендън ухажваше Бети, нейният баща с насмешка бе отбелязал, че кандидатът е „опасен“ човек. В тази забележка имаше известна доза истина. Бети винаги беше усещала как когато Брендън е разтревожен или ядосан, през него сякаш минаваше електрически ток. Брадичката му леко се вирваше, оредяващата му посивяла коса сякаш настръхваше, бузите му пламваха, а очите му иззад очилата без рамки изглеждаха огромни. На шестдесет години Брендън не беше загубил и грам от огромната енергия, благодарение на която се бе прочул като най-добрия следовател в прокурорския екип. След три дни трябваше да отидат на гости на сестрата на Бети в Чарлстън. Съзнавайки, че по този начин му дава възможност да се откаже от пътуването, Бети попита:
— Можеш ли да направиш нещо?
В момента Брендън имаше разрешително за частен детектив и се занимаваше единствено със случаи, които му се струваха интересни.
Брендън се усмихна едновременно мрачно и с облекчение.
— Несъмнено. Сара се нуждае от някой там в онзи колеж, който да събира и пресява всяко зрънце информация, което може да й е от полза. Този случай изглежда прекалено ясен. Бети, чувала си ме да го казвам хиляди пъти и пак ще го кажа. Когато човек попадне в такова положение, единственото нещо, на което може да се надява, е да издейства няколко години по-малко. И най-вече трябва да продължи да вярва, че клиентът му е невинен като новородено. Само така ще може да открие смекчаващи вината обстоятелства. Сара Кениън е прекрасна жена и чудесен адвокат. Винаги съм твърдял, че един ден ще държи в ръката си съдийското чукче. Но сега тя се нуждае от помощ. От истинска помощ. Утре ще ида да се видя с нея и ще се хвана на работа.
— Ако те вземе — меко отбеляза Бети.
— Ще ме вземе. И, Бети, знам колко много мразиш студа. Защо не идеш в Чарлстън самичка и не постоиш при Джейн?
Бети съблече халата и си легна.
— Така и ще направя. Отсега нататък, доколкото те познавам, ти ще лягаш и ставаш с този случай.
49
— Карла, искам да ми опишеш с подробности стаята на Лий.
Оупъл държеше в ръцете си каничката за кафе и тъкмо се канеше да налее на Бик. Тя спря за момент, после внимателно приближи чучура до чашата.
— Защо?
— Хиляди пъти съм ти казвал да не ми задаваш въпроси, когато те карам да направиш нещо. — Тонът му беше любезен, но въпреки това Оупъл потръпна.
— Съжалявам. Просто ме изненада. — Тя погледна към него, като се стараеше да се усмихва. — Изглеждаш толкова красив с това кадифено сако, Боби. Сега да видим. Както вече ти споменах, нейната стая и стаята на сестра й са отдясно на стълбите. Според агентката по недвижими имоти семейство Кениън са превърнали по-малките спални в бани, така че всяка от четирите големи стаи да разполага със собствена баня. В стаята на Лий има двойно легло с плюшена покривка, гардероб, бюро, библиотека, нощни шкафчета и въртящ се стол. Стаята е типично женска, десенът на покривката на леглото и на завесите е еднакъв — на сини и бели цветя. Две малки тоалетки, прекрасна вентилация, светлосин килим.
Тя усети, че той не е доволен, и видя как присвива очи.
— О, да. Има семейни снимки на бюрото си и телефон на нощното шкафче.
— А има ли снимка на Лий като малка с оня, розовия бански костюм, с който беше облечена, когато дойде с нас?
— Мисля, че да.
— Само мислиш?
— Сигурна съм, че има.
— Забравяш нещо, Карла. Последния път, когато говорихме за това, ти ми каза, че на най-долната лавица на библиотеката имало няколко семейни фотоалбума и, както изглежда, Лий или често ги разглежда, или често ги пренарежда. И в тях явно има много снимки на Лий и сестра й като малки.
— Да, така е. — Оупъл нервно отпи от кафето си. Допреди няколко минути тя се успокояваше, че всичко ще бъде наред. Наслаждавала се бе на разкоша в красивата дневна на хотелския им апартамент и на новата си кадифена рокля от Диор. Тя вдигна очи и погледът й срещна този на Бик. Очите му святкаха като в транс. С примряло сърце тя разбра, че той ще поиска от нея да направи нещо опасно.
50
Лори се събуди от дълбокия си сън чак в дванадесет и петнадесет на обяд във вторник. Тя отвори очи и огледа познатата стая. Объркваща смесица от гласове кънтеше в главата й. Някъде плачеше дете. Две жени си крещяха една на друга. Едната викаше: „Бях му много ядосана, но го обичах и не исках това да се случи“.