— Ти си толкова уплашена, нали, Лори? — мило попита той.
Тя поклати глава.
— Не си ли уплашена?
Главата й отново се врътна. Тогава през хълцане тя рече:
— Аз не съм Лори.
— Да, ти не си Лори. А би ли ми казала името си?
— Деби.
— Деби. Какво хубаво име. На колко години си, Деби?
— На четири.
Боже господи, помисли си Сара, докато слушаше как д-р Донъли говори на Лори, сякаш тя беше малко дете. Той е прав. Нещо ужасно трябва да й се е случило през онези две години. Горката мама, която се опитваше да се убеди, че похитителите са били семейна двойка, копнееща за деца, и че те са се грижили за нея и са я обичали. Знаех си, че се е променила, когато тя се прибра вкъщи. Ако тогава беше получила помощ, щяхме ли да стигнем дотук? Ами ако у Лори наистина живее някаква друга личност, която е написала писмата и после е убила Алън Грант? Дали да го оставя да я изкара наяве? Ами ако тя признае? Какво ли я пита в момента Донъли?
— Ти си уморена, нали, Деби?
— Да.
— Искаш ли да отидеш в стаята си и да си починеш? Обзалагам се, че стаята ти е много хубава.
— Не! Не! Не!
— Добре. Можеш да останеш тук. Защо не подремнеш на този стол, а ако Лори е наблизо, да я извикаш при мен?
Дишането й стана равномерно. В следващия момент тя повдигна глава. Раменете й се изправиха. Краката й стъпиха на пода и тя отметна назад косата си.
— Разбира се, че съм уплашена — рече Лори на Джъстин Донъли, — но тъй като нямам нищо общо със смъртта на Алън, зная, че мога да разчитам на Сара да открие истината. — Тя се обърна, усмихна й се, после отново погледна доктора. — Ако бях на мястото на Сара, щях да съжалявам, че не съм останала единствено дете. Обаче аз съм тук и тя винаги се е грижила за мен. Винаги ме е разбирала.
— В кое те е разбирала, Лори?
Тя сви рамене.
— Не знам.
— Мисля, че знаеш.
— Не, наистина не знам.
Джъстин беше наясно, че е време да каже на Лори в какво точно я разбираше Сара. Нещо ужасно се бе случило през онези две години, нещо толкова съкрушително, че малкото дете, което е била тогава, не е могло да се справи само. На помощ са се притекли други личности, може би една или две, а може би повече, и в резултат се е получила множествена личност. Когато тя се бе прибрала вкъщи, любовта, с която са я обградили, е направила ненужни тези превъплъщения, освен може би в известни случаи. Смъртта на нейните родители й е причинила такава болка, че тези, другите, отново са станали необходими.
Лори слушаше внимателно.
— И какво лечение предлагате?
— Хипноза. Бих искал да запиша на видеокасета тези сеанси.
— Представете си, че призная, че някаква част от мен… някаква друга личност, така да се каже, е убила Алън Грант. Тогава какво?
Беше ред на Сара да отговори:
— Лори, страхувам се, че така, както стоят нещата, съдебните заседатели неминуемо ще те признаят за виновна. Единствената ни надежда е да докажем наличието на смекчаващи вината обстоятелства или че не си била в състояние да разбереш, че вършиш престъпление.
— Разбирам. Значи е възможно аз да съм убила Алън и аз да съм написала тези писма. Дори не само възможно, а и вероятно. Сара, имало ли е и други, които да са пледирали като смекчаващо обстоятелство множествена личност при обвинение в убийство?
— Да.
— И колко от тях са успели?
Сара не отговори.
— Колко, Сара? — настоя Лори. — Един? Двама? Нито един? Така е, нали? Нито един не е успял. О, боже мой. Както и да е, нека продължим. Ние трябва да разберем истината, макар да е напълно ясно, че тази истина няма да ми върне свободата.
Тя явно се мъчеше да преглътне сълзите, после гласът й стана писклив, гневен.
— Само едно нещо, докторе. Искам Сара да бъде с мен. Няма да остана сама с вас в тази стая и няма да лягам на онази кушетка. Ясно ли е?
— Лори, готов съм да направя всичко, за да ти бъде по-лесно. Ти си много хубав човек, с когото се е случило нещо много лошо.
Тя се засмя подигравателно.
— И кое й е хубавото на тази глупачка? Никога не е направила нищо свястно, освен да създава неприятности от деня, в който се е родила.
— Лори — възпротиви се Сара.
— Според мен това вече не е Лори — каза спокойно Джъстин. — Прав ли съм?