Зрителите бяха приканвани да напишат от какво чудо се нуждаят. Писмата се пускаха в кладенеца и малко преди заключителния химн преподобният Хокинс протягаше ръце над тях и се молеше молбите да бъдат чути. Понякога той канеше някой от членовете на телевизионното паство, който особено се нуждаеше от чудо, да дойде в студиото за специална благословия.
— Рътланд Гарисън сигурно се обръща в гроба си — рече на Бик председателят на събора по време на месечната сбирка.
Бик студено го измери с поглед.
— Даренията нали се увеличават непрекъснато?
— Да, но…
— Какво но? Повече пари за болницата и за старческия дом, повече пари за сиропиталищата в Южна Америка, които са под мое покровителство, повече вярващи, отправили молитви към Господа.
Той плъзна поглед по лицата на членовете на събора.
— Когато приех тази длъжност, обещах, че ще разширя нашата дейност. Прегледах архивите. През последните няколко години размерът на даренията сериозно е намалявал. Вярно ли е това?
Отговор не последва.
— Вярно ли е това? — прогърмя той.
Няколко глави кимнаха.
— Много добре. Тогава предлагам този, който не е съгласен с мен, да се смята против мен и да бъде отстранен от тази августейша управа. Заседанието е закрито.
Той излезе от залата и тръгна по коридора към кабинета си, където Оупъл преглеждаше пощата за „Кладенеца на чудесата“. Тя хвърляше по един поглед на молбите и отделяше по-интересните, за да може Бик да ги прочете в ефир. После писмата се събираха накуп, за да бъдат изсипани в „Кладенеца на чудесата“. Даренията се трупаха на друга купчина, която Бик също щеше да прегледа.
Оупъл се боеше да му покаже писмото, което бе отделила настрана.
— Започват да виждат светлината, Карла — осведоми я той. — Започват да разбират, че моят път е предопределен от Бога.
— Бик — плахо се обади тя.
Той се намръщи.
— В този кабинет никога не трябва да ме…
— Знам. Съжалявам. Просто… прочети това. — Тя постави несвързаното писмо на Томасина в протегнатата му ръка.
56
След погребението Карън и преподавателите отидоха в дома на председателя на колежа, където ги очакваше лека закуска. Деканът Уолтър Ларкин каза на Карън, че не може да си прости, задето не си е дал сметка колко болна е всъщност Лори Кениън.
— Д-р Йовино, директорът на консултативния център, се чувства по същия начин.
— Това, което се случи, е трагедия и няма никакъв смисъл да обвиняваме себе си или другите за нея — тихо отвърна Карън. — Трябваше да убедя Алън да покаже тези писма на ръководството още преди да е разбрал, че Лори ги пише. Освен това Алън не биваше да оставя прозореца на спалнята отворен. Би трябвало да мразя това момиче, но единственото, което мога да си спомня, е колко загрижен беше Алън за нея.
Уолтър Ларкин винаги бе смятал Карън за студен човек, но сега се запита дали не е бил несправедлив. Сълзите в очите й и треперещите устни не бяха престорени.
На следващия ден на закуска той сподели това с жена си Луси.
— О, не бъди толкова романтичен, Уолтър — сряза го тя. — На Карън й беше скучен животът в колежа и събиранията ни на чай. Тя отдавна щеше да си е отишла, ако Алън не беше толкова щедър към нея. Погледни само какви дрехи носи! Знаеш ли какво си мисля? Алън малко по малко осъзнаваше за какъв човек се е оженил. Обзалагам се, че нямаше да издържи още дълго. Онова нещастно момиче осигури на Карън еднопосочен билет в първа класа за Ню Йорк.
57
Оупъл се появи в агенцията за недвижими имоти точно в десет часа в понеделник сутринта. Бетси Лайънс я чакаше.
— Мисис Хокинс — подхвана тя. — Страхувам се, че това ще е последният път, в който ви водя там, така че, моля ви, сетете се за всичко, което искате да видите или за което искате да питате.
Ето я и възможността, от която Оупъл се нуждаеше. Бик й бе наредил да се сдобие с колкото може повече информация за случая.
— Това семейство преживя толкова трагедии. — Тя въздъхна. — Как е горкото момиче?
Бетси Лайънс се зарадва да установи, че Карла Хокинс явно не свързваше къщата с ужасните заглавия за арестуването на Лори Кениън по обвинение в убийство. И тя я възнагради, като си отвори устата повече от обикновено.