— Кейт, вчера Лори беше страшно много разстроена, нали?
— Би трябвало да знаеш. Беше там.
— Бях там, след като тя вече бе изпаднала в истерия. Просто се чудех дали не можеш да ми кажеш каква беше причината.
— Обсъждането на този проблем е забранено.
Донъли, изглежда, не се притесни.
— Добре, ще го оставим настрана. А можеш ли да ми покажеш какво правеше Лори, когато се случи това?
— Не се и надявай, приятелче. — Тя завъртя глава. — О, спри да ревеш!
— Деби ли плаче? — запита Джъстин.
— Че кой друг?
— Не знам. Колко сте там?
— Не сме много. Някои си отидоха, след като Лори се прибра вкъщи. И толкова по-добре. Беше започнало да става пренаселено. Казах, млъкни!
— Кейт, може би ако говоря с Деби, ще успея да разбера какво я тормози толкова.
— Давай. Аз не успявам да се справя с нея.
— Деби, моля те, не се страхувай. Обещах, че нищо лошо няма да ти се случи. Ще поговориш ли с мен? — Гласът на Донъли беше мил, увещаваш.
Промяната настъпи за секунда. Косата падна напред, чертите се омекотиха, устата се нацупи, устните затрепериха, ръцете в скута й се сключиха една в друга, краката се залюляха над пода. Сълзи се затъркаляха по бузите й.
— Здравей, Деби. Днес много плачеш, нали?
Тя енергично кимна с глава.
— Случило ли ти се е нещо вчера?
Тя отново кимна в знак на съгласие.
— Деби, знаеш, че те обичам. Знаеш, че те пазя. Мислиш ли, че можеш да ми се довериш?
Колебливо кимване.
— Тогава можеш ли да ми кажеш какво те плаши?
Тя завъртя отрицателно глава.
— Значи не можеш. Тогава вероятно ще ми покажеш? Ти ли пишеше в дневника?
— Не. Лори пишеше. — Гласът беше мек, детски и тъжен.
— Лори е писала, но ти знаеш какво е било, нали?
— Не съвсем. Аз сега се уча да чета.
— Добре. Покажи ми какво правеше Лори.
Тя вдигна въображаема химикалка, направи движение, като че отваря тетрадка, и започна да пише във въздуха. После се поколеба, подържа химикалката, сякаш се е замислила, огледа се наоколо и след това ръката й посегна да обърне следващата страница.
Очите й се разшириха. Устата и се отвори в ням вик. Тя скочи, хвърли надалеч тетрадката и започна да къса нещо с двете си ръце, лицето й беше застинало в неописуем ужас.
Внезапно тя спря, отпусна ръце и се разнесе вик:
— Деби, веднага се прибирай! Слушай, докторе, може да ми е писнало от това дете, но аз трябва да се грижа за него. Изгори тази снимка, чуваш ли ме? Просто не й позволявай да я види още веднъж.
Кейт беше взела нещата в свои ръце.
В края на сеанса придружителят дойде за Лори.
— Можеш ли да дойдеш пак? — помоли тя Сара на тръгване.
— Да, по което време д-р Донъли препоръча, че ще е добре.
Когато Лори излезе, Джъстин подаде снимката на Сара.
— Виждате ли нещо, което би могло да я изплаши?
Сара се вгледа в нея.
— Не може да се различи кой знае какво с всички тези ръбове от накъсването и засъхналото лепило. Човек би казал, че й е студено, така както е обгърнала ръце около себе си. Носи същия бански костюм, с който е облечена и на снимката в библиотеката, на която сме заедно. Беше направена няколко дни, преди да бъде отвлечена. Всъщност това е банският, който е носела, когато изчезна. Смятате ли, че е възможно това да е предизвикало ужаса й?
— Твърде е вероятно. — Д-р Донъли прибра снимката в досието на Лори. — Днес денят й ще бъде доста зает. Сутринта е на искуствотерапия, а следобед на сеанс по водене на дневник. Все още отказва да направи стандартните тестове. Ще имам възможност да я наблюдавам как се държи сред другите пациенти. Надявам се, да дойде времето, когато ще може да говори с мен, без вие да сте до нея. Мисля, че това ще стане.
Сара се изправи.
— Кога да бъда тук?
— Веднага след вечерята. Шест часът добре ли е за вас?
— Разбира се. — Като си тръгваше, Сара пресметна с колко време разполагаше. Сега беше почти обяд. Ако имаше късмет, щеше да си стигне вкъщи до един. И трябваше да тръгне обратно преди четири и половина, за да избегне най-големите задръствания. Това правеше три часа и половина, които можеше да прекара зад бюрото си.
Джъстин я изпрати до приемната и се загледа след нея. Стройното й тяло беше гордо изправено, голямата чанта — преметната през рамо, главата високо вдигната. Точно така, с вирната брадичка, помисли си той, добро момиче. После, докато я наблюдаваше как се отдалечава по коридора, той я видя да пъха и двете си ръце дълбоко в джобовете, сякаш да се предпази от студа, който единствено тя усещаше.