— Някога гледала ли си ги по телевизията, Лори?
Тя поклати глава.
— Не обичам такъв вид предавания.
Джъстин изчака. На бюрото му лежеше докладът от лекаря, който водеше изкуствотерапията. Малко по малко в скиците на Лори се оформяше някакъв смисъл. Последните шест работи бяха колажи и във всеки тя бе включила две характерни сцени. Едната показваше люлеещ се стол, върху който имаше дебела пухкава възглавница, а до него фигура на изправена жена; другата — дебелостволо дърво с големи разперени клони пред някаква къща без прозорци.
Джъстин посочи изображенията върху листовете.
— Спомняш ли си да си правила това?
Лори ги погледна с безразличие.
— Разбира се. Не ме бива много като художник, нали?
— Ще се научиш. Лори, погледни този люлеещ се стол. Можеш ли да го опишеш с думи?
Видя как тя се отнася нанякъде. Очите й се разшириха. Тялото й се напрегна. Но той не искаше някоя от другите й личности да му попречи.
— Лори, опитай.
— Боли ме главата — прошепна тя.
— Лори, ти ми имаш доверие. Ти току-що си спомни нещо, нали? Не се страхувай. Направи го заради Сара, довери ми това нещо, остави го да излезе навън.
Тя посочи люлеещия се стол, стисна устни и притисна ръце към тялото си.
— Покажи ми, Лори. Ако не можеш да говориш, тогава ми покажи какво се е случило.
— Добре. — Отново детският глас.
— Добро момиче си ти, Деби. — Джъстин чакаше.
Тя се захвана с крака отдолу за бюрото му и наклони стола си назад. Ръцете й се прилепиха към тялото, сякаш притиснати от някаква външна сила. Отпусна стола напред, после отново го наклони назад. Лицето й беше сгърчено от страх. „Божията благодат, как сладко звучи това“, запя тя с треперещ детски гласец. Столът се клатеше и потропваше, сякаш наистина беше люлеещ се. С извитото си тяло и неподвижни ръце тя наподобяваше малко дете, седнало в скута на някого. Джъстин погледна към най-горната рисунка. Това беше то. Възглавницата всъщност беше нечий скут. Малко момиченце, държано от някого и пеещо, докато столът се люлее. Напред-назад. Напред-назад.
„… и чудото ще ме отведе у дома.“ Столът спря да се клати. Очите й отново се затвориха. Дишането й стана учестено и мъчително. Тя се изправи и се повдигна на пръсти, за да покаже, че някой я взема на ръце. „Време е да се качваме горе“ — рече с плътен глас.
74
— Отново са тук — забеляза Софи язвително, когато добре познатият тъмносин кадилак спря отпред на алеята.
Сара и Брендън Муди бяха в кухнята и чакаха кафето да стане готово.
— О, боже — простена Сара раздразнено. — Аз съм виновна, че позволих това да се случи. Слушай, Софи, донеси кафето в библиотеката и им кажи, че имам важна среща. В момента не съм в настроение да слушам молитви.
Брендън тръгна след нея и затвори вратата на библиотеката точно когато звънецът иззвъня.
— Радвам се, че не си им дала и ключ — рече той.
Сара се усмихна.
— Не съм чак толкова луда. Работата е, че в тази къща има прекалено много неща, които няма да мога да взема, а те са ужасно нетърпеливи да ги купят. Направих оценка на вещите, но те доведоха свой собствен експерт и май вече всичко това започва да ме изнервя.
— Защо не приключиш наведнъж? — попита Брендън.
— Ами вината си е главно моя. Осведомявам ги, че искам да продам тези и тези неща, после отново хвърлям поглед на вещите из къщата и осъзнавам, че не мога да ги побера в най-обикновен апартамент, затова им казвам, че и другите работи са за продан. Или пък те идват при мен и питат дали тази или онази лампа, картина, маса се продават. И така нататък.
Сара отметна назад косата си. Денят беше топъл и влажен и тя се бе накъдрила в пухкав ореол около лицето й, а цветът напомняше за наситените багри на есента.
— Има и нещо друго — добави тя, докато сядаше зад бюрото си. — Татко никога не пожела да сложи климатична инсталация, а те възнамеряват да монтират някаква нова система. Искат да могат да я включат в момента, в който ние се изнесем. А това означава, че тук ще се напълни с разни работници и какво ли не още.
Дръж си устата затворена, рече на себе си Брендън, докато сядаше в кожения стол от другата страна на бюрото. Той знаеше, че семейство Хокинс бяха платили огромна сума за къщата, а щом бяха готови да купят и мебелите, които Сара не можеше да взема, това означаваше, че няма да има нужда тя да търси други купувачи или да ги държи на склад. Настаняването на Лори в болница струваше цяло състояние, а студентската й застрахователна полица покриваше само малка част. Въобще не ставаше дума за разходите по подготовката на съдебната защита, а и Сара в момента не беше на работа, помисли си той.