— В къщата, която навремето беше розова. Господи, баща ми бе възмутен, когато предишните собственици я боядисаха в този цвят. Спомням си го как разправяше, че ще отиде в кметството с петиция да му бъдат намалени данъците.
Оупъл усети очите на Бик да я пронизват гневно. Осъзнавайки чудовищната си грешка, тя едва не зяпна от ужас. Защо ли ъгловата розова къща изведнъж беше изскочила в съзнанието й? Колко ли години бяха минали, откакто бе пребоядисана?
Но за щастие Сара Кениън, изглежда, не бе обърнала внимание на казаното. Тя започна да разправя за новия им апартамент и колко добре се подреждаха нещата.
— Ще бъде готов в началото на август — осведоми ги. — И ние ще бъдем в състояние да освободим къщата. Много мило от ваша страна, че се съгласихте да изчакате толкова време.
— Има ли вероятност Лори да се прибере вкъщи — попита Бик между другото, докато келнерът му сервираше.
— Молете се за това, преподобни Хокинс — отвърна Сара. — Доктор Донъли твърди, че тя не представлява абсолютно никаква заплаха за никого. Настоява назначен от прокурора психиатър да я прегледа и да даде съгласието си за амбулаторно лечение. Убеден е, че за да бъде в състояние да сътрудничи при защитата си, Лори трябва да преодолее усещането, че единствено зад заключени врати може да се чувства в безопасност.
— Нищо не желая по-силно от това да видя вашата малка сестра у дома й в Риджууд — рече Бик, като потупа Сара по ръката.
Същата вечер, когато вече беше в леглото, Сара изпита натрапчивото чувство, че нещо важно й се бе изплъзнало от вниманието.
Вероятно Лори се е опитвала да ми каже нещо, помисли си тя, докато се унасяше в сън.
82
Джъстин Донъли се прибираше пеша от клиниката към апартамента си в южния край на Сентръл парк толкова погълнат от мислите си, че за първи път не се наслади на променящия се при смрачаване изглед на Ню Йорк. В седем часа оставаха още само четиридесет минути до залеза. Тежката топлина беше изкарала поток от хора навън, които се разхождаха по Пето авеню и се спираха край сергиите с книги и картини на самодейни художници, разположени покрай парка.
Подмамващата миризма на понички, която долиташе до ноздрите му, докато продавачите бутаха количките си към нощните им прибежища, гледката на търпеливите коне на ъгъла на Пето авеню и Южен Сентръл парк, впрегнати в празнично украсени карети, върволицата от лимузини пред хотел „Плаца“ — всички тези неща убягваха от вниманието му. Мислите на Джъстин бяха изцяло съсредоточени върху Лори Кениън.
Тя беше наистина най-интересният пациент, на когото някога бе попадал. Беше нормално за жени, които са били сексуално насилвани като малки, да се чувстват по някакъв начин, отговорни или виновни за това. Повечето от тях в даден момент разбираха, че са били безсилни да предотвратят онова, което им се е случило. Лори Кениън обаче упорито не искаше да го приеме.
Все пак имаше известно подобрение. Той се бе отбил да я види, преди да напусне клиниката. Вечерята беше приключила и тя седеше в солариума. Беше умълчана и замислена.
— Ужасно мило от страна на Грег да дойде днес — промълви тя без подканване и после добави: — Знам, че никога не би ме наранил.
Джъстин се възползва от възможността.
— Дори нещо повече, Лори. Той ти помогна да видиш, че когато, те е закачил и се е опитал да те повдигне, просто е разбудил спомени, от които, ако се освободиш, ще се почувстваш много по-добре. Останалото зависи от теб.
Тя бе отвърнала:
— Знам, че е така. Ще се опитам. Обещавам. Знаете ли, докторе, какво най-много ми се иска да направя сега? — И веднага додаде: — Иска ми се да взема самолета за Шотландия и да поиграя голф в Сейнт Андрюс. Не ви ли се струва налудничаво?
— Струва ми се страхотно.
— Но, разбира се, никога няма да стане.
— Няма, ако не ми помогнеш.
Когато Джъстин сви към блока си, той се запита дали не я беше притиснал прекалено много. Запита се още дали обаждането му на психиатъра, назначен от прокурора, за да преразгледа случая, не беше грешка.
Няколко минути по-късно той седеше на балкона на апартамента си и отпиваше от любимото си австралийско „Шардоне“, когато телефонът иззвъня. Търсеха го от клиниката. Главната сестра се извини за обаждането.
— Става дума за мис Кениън. Настоява, че трябва да говори с вас веднага.
— Лори!
— Не Лори, докторе. Личността й Кейт. Иска да ви съобщи нещо ужасно важно.
— Свържете ме.