— Дай ми още малко време. Кога смяташ, че съдията ще й разреши да се прибере вкъщи?
— Следващата седмица.
— Добре. Свободна ли си тази вечер?
— Чакай да видим. — Сара говореше бързо с явното усилие да овладее емоциите си. — Ако се прибера у дома, нищо друго не ме очаква, освен едното от две неща: или семейство Хокинс ще дотърчат с още някои от вещите си и ще настояват да ме изведат на вечеря, или Софи, която много обичам, ще е там и ще рови из гардеробите на родителите ми, освобождавайки ме по този начин от работата, която все отлагам — да раздам дрехите. Третата алтернатива е да се опитам да подготвя блестяща защита на Лори.
— Е, със сигурност имаш приятели, които да те канят навън.
— Имам много приятели — съгласи се Сара. — Добри приятели, а също и братовчеди. Страхотни хора, които искат да помогнат. Но, разбираш ли, в края на деня нямам никакво желание да започна да обяснявам на всеки какво става. Не мога да издържам да слушам и празни увещания как нещо ще се появи и всичко ще се оправи. Не мога да понасям да ми се говори, че всичко това не би се случило, ако преди време Лори не бе отвлечена. Знам. И именно това ме побърква. А, да, и още не искам да слушам, че баща ми е бил към седемдесетте, а майка ми е прекарала тежка операция няколко години преди катастрофата и прогнозите не са били обещаващи, така че може би е било Божия благословия, че те са си отишли заедно. Виждаш ли, приемам всичко това. Само че не искам да го слушам.
Джъстин знаеше, че и най-малката успокоителна дума ще докара Сара до плач. Той не желаеше това да става. Лори щеше да дойде всеки момент.
— Щях да ти предложа да вечеряш с мен тази вечер — рече меко. — А тук има нещо, което ми се ще да видиш.
От папката на Лори той извади една снимка с размери осем на десет. Цялата беше замрежена от бледи линии.
— Това е увеличение на снимката, която Лори накъса в деня, когато постъпи в клиниката — обясни. — Човекът, който я възстанови, свърши добра работа. Кажи ми какво виждаш на нея.
Сара погледна надолу към снимката и очите й се разшириха.
— На предишния вариант не си личеше, че Лори плаче. И това дърво. Тази порутена къща. А онова отзад какво е, обор ли? В Риджууд не съществува подобно място. Къде е правена тази снимка?
После тя се намръщи.
— Я чакай малко. Лори ходеше на забавачка три следобеда в седмицата. Често водеха децата на екскурзии до паркове или езера. Такива ферми има около Хариман Стейт парк. Но защо тази снимка я е разстроила толкова много?
— Ще се опитам да разбера — обеща Джъстин и тъкмо включваше видеокамерата, когато Лори отвори вратата.
Лори насила погледна към снимката.
— Курникът зад фермата — прошепна тя. — Лоши неща се случват там.
— Какви лоши неща, Лори — попита Джъстин.
— Недей да говориш, глупако. Той ще разбере и знаеш какво ще ти се случи.
Сара заби нокти в дланите си. Това беше глас, който не бе чувала досега — млад, силен, момчешки. Лори се намръщи. Въпреки че лицето й изглеждаше като да бе изгубило очертанията си, устата й беше решително стисната. Едната ръка бе уловила другата.
— Здравей — рече Джъстин непринудено. — Ти си нов. Как се казваш?
— Прибирай се вътре — прозвуча котешкият глас на Леона. — Слушай, докторе. Знам, че тая деспотична Кейт се е опитала да ме пренебрегне. Обаче няма да стане.
— Леона, защо винаги създаваш проблеми? — попита Джъстин.
Сара усети, че той пробва нова тактика. Гласът му беше враждебен.
— Защото хората вечно се опитват да ме прекарат. Вярвах на Алън, а той ме направи за посмешище. Повярвах и на теб, когато ни каза да си водим дневник, а ти постави тази снимка вътре.
Косата на Лори падаше върху лицето й. Тя я отмяташе назад с несъзнателно сластно движение.
— Не е възможно. Ти не си намерила тази снимка в дневника си, Леона.
— Разбира се, че я намерих там. Точно по същия начин, по който намерих онзи проклет нож в чантата си. Бях толкова красива, когато отидох при Алън да си разчистим сметките. Той изглеждаше толкова спокоен, че дори не го събудих, а сега хората ме обвиняват, защото е мъртъв.
Сара не смееше да помръдне. Не прави нищо, рече си тя. Не я разсейвай.
— Опита ли се да го събудиш? — Със същия тон Джъстин спокойно можеше да съобщи прогнозата за времето.
— Не. Щеше да види той тогава. Искам да кажа, нямаше начин да се измъкна. Кухненският нож, който липсваше. Сара. Софи. Доктор Карпентър. Всички искаха да знаят защо съм го взела. Аз не съм го вземала. После Алън се подигра с мен. Знаеш ли какво реших да направя? — Тя не дочака отговор. — Щях да му дам да се разбере на този тип. Щях да се самоубия пред очите му. Нека после се измъчва заради това, което ми е сторил. Нямаше смисъл да продължавам да живея. Повече нищо не можеше да ме зарадва.