Но въпреки всичко тя усети неговия страх, докато изкачваха стъпалата на църквата. В края на службата, когато органистът засвири първите тонове на „Божествената благодат“, той прошепна: „Това е нашата песен — на мен и на Лий“. Гласът му се извиси над всички останали. Бяха застанали в дъното на църквата. Когато клисарят мина покрай тях, носейки отпуснатото тяло на Лий, тя трябваше да го хване за ръката, за да не се пресегне да я докосне.
— Питам те пак. Готова ли си? — Гласът му беше саркастичен. Той стоеше на вратата.
— Да. — Оупъл посегна за чантата си и тръгна към него. Налагаше се по някакъв начин да го успокои. Напрежението му сякаш изпълваше стаята. Тя обхвана лицето му с ръце.
— Бик, скъпи, трябва да се успокоиш — промълви умолително. — Нали искаш да направиш добро впечатление.
Той имаше вид, сякаш не беше чул нито дума от това, което бе казала.
— Аз все още имам силата да изплаша това малко момиченце до смърт, нали? — И тогава започна да хлипа силно, трескаво, неудържимо. — Господи, колко я обичам!
12
Доктор Питър Карпентър, психиатър от Риджууд, бе повикан от Сара десет дни след погребението. Беше го срещнала случайно, хареса го и очакванията й се оправдаха. Нейният шеф, Ед Райън, областен прокурор на Бърджин, се оказа негов горещ почитател.
— Той е човек на място. Бих поверил всеки от семейството си в неговите ръце, а знаеш, че за мен това значи много. Пък и не е куку като някои други!
Тя помоли за незабавен преглед.
— Сестра ми си е втълпила, че е виновна за нещастието, което сполетя родителите ни — довери тя на Карпентър. Сара осъзна, че докато говори, умишлено избягва думата „смърт“. Звучеше й твърде нереално. Стисна силно слушалката и продължи: — Лори имаше като малка един кошмар, който често сънуваше. Не й се бе случвало от години, но сега отново се появи.
Доктор Карпентър ясно си спомняше отвличането на Лори. Когато, изоставена от своите похитители, тя се бе завърнала вкъщи, той дълго бе обсъждал с колеги състоянието й на пълна амнезия. Карпентър много искаше веднага да види момичето, но каза на Сара:
— Мисля, че ще е по-разумно да говоря първо с вас, а после да се срещна с Лори. Днес следобед имам свободен час.
Както жена му често се шегуваше, Карпентър бе чудесен пример за идеалния домашен лекар. Стоманеносива коса, розови бузи, очила без рамки, благородно изражение, спретнат външен вид, който прекрасно отговаряше на петдесет и две годишната му възраст.
Кабинетът му беше съзнателно подреден така, че да е уютен: бледозелени стени, разкошни завеси в бяло и зелено, бюро от махагон, върху което бе поставена ваза с цветя, виненочервено кожено кресло (освен въртящия се стол), удобна кушетка, от която прозорците не се виждаха.
Когато секретарката въведе Сара вътре, Карпентър се вгледа изучаващо в привлекателната млада дама, облечена в скромен бял костюм. Нейното слабо, но атлетично тяло се движеше с приятна за окото лекота. Не носеше грим и не криеше луничките, пръснати по носа й. Черните вежди и мигли подчертаваха тъгата в блестящите сиви очи. Косата й бе опъната строго назад и вързана с тънка синя панделка, под която се разстилаше облаче от тъмночервени къдрици, стигащи чак до ушите.
На Сара й беше лесно да отговори на въпросите на д-р Карпентър. Да, Лори беше различна, когато се върна. Дори още тогава бях сигурна, че е била сексуално малтретирана. Но майка ми продължаваше да разправя на всеки, че това сигурно са били добри хора, които просто са искали дете. Майка ми имаше нужда да повярва на това. Преди петнадесет години хората не говореха за такъв вид насилие. А Лори се страхуваше да си ляга вечер. Тя обичаше татко, само че никога повече не седна в скута му. Не искаше той да я докосва. Изобщо беше я страх от мъжете.
— Предполагам, че е била прегледана, когато са я открили?
— Да, в болницата в Пенсилвания.