4.
До тухлената стена се наредиха момчетата, на пейките седнаха преподавателите, на земята — момичетата, издокарани, радостни, тържествени. Завършиха девети клас, завършиха училище, разделят се завинаги с него. Само Варя не дойде.
Да не дойде в такъв ден! Нина се задавяше от възмущение. Да не си вземе довиждане с класа си, със съучениците, с които е прекарала девет години от живота си, да не си направи за спомен дори снимка. Да не помисли в какво положение поставя сестра си пред педагогическия колектив.
Преди няколко дни в учителската стая математикът й похвали Варя — „даровита госпожица“. Стана й неприятно от думата „госпожица“. У сестра й наистина се бе появило нещо подчертано старомодно, тя се решеше на прав път, но не стягаше косата си на кок на тила, а я пускаше върху ушите, като на старинните портрети. И се бе научила да извръща глава, сякаш гледа на всичко отстрани, от разстояние.
Нина смяташе думата „госпожица“ за социално чужда, обидна, затова се подготви за неприятен разговор с математика, но той го бе казал с добро чувство, физикът и химичката също казаха хубави неща за Варя и той кимаше в знак на съгласие, Варя може да не се страхува от приемните изпити, никой от тях не се съмняваше, че тя ще следва.
Нина се измъкна с общи фрази: Варя рисува добре, прекрасно чертае, а когато човек има много способности, трудно му е да намери себе си… Та нали не можеше да признае, че сестра й изобщо не се съобразява с нея, живее както си иска, и се държи както си иска.
Пуши. На въпроса откъде има такива скъпи цигари, „Херцеговина флор“, малко пакетче с десет къса, спокойно отговори: „Купих си ги.“ И на въпросите защо толкова закъснява, къде ходи, отговаряше също кратко: „У приятели.“ Откъде взема пари за цигари и у какви приятели стои до зори — не казваше. Когато Нина я попита кой й дава вносните грамофонни плочи, нагло присви очи: „Ами аз работя за японското разузнаване. Не знаеше ли?“
Тръсна го предизвикателно, искаше да се скарат. Нина сдържа яда си, усмихна се, сякаш бе чула шега.
— Мисля, че в разузнаването повече ценят хора с висше образование. Огледай се наоколо, Варюша, виж в какво време живеем. Всеки има възможност да развие способностите си, не е ли това най-важното? Защо трябва да губиш години, всички учат…
— Не ми е интересно, разбираш ли?
— А какво ти е интересно? — развика се Нина. — Да киснеш в тунела ли?
Как й се откъсна от езика този тунел, не знаеше, тя разбираше, че сега работата не е в уличната компания, ама на, откъсна се и сега я беше яд.
Какво иска Варя? Да стане чертожничка? Машинописка? Да замине за Сибир при Саша? Какво ли не може да й хрумне, на всичко е способна.
Тогава на гарата, когато видя Саша под конвой, Варя изпадна в истерия, ридаеше, нищо не искаше да слуша. В трамвая се обръщаха да ги гледат: момиче с дамско, явно чуждо палто от морска котка плаче, закрива с шал лицето си.
Вкъщи Нина я придума да не ходи у Софя Александровна и Варя неочаквано я послуша, легна си, тресеше я, Нина я зави с дебело одеяло: ще се наспи, ще се успокои, ще й мине. Варя спа цялата вечер и през нощта, не чу как дойде Зоя за проклетото си палто, не чу как сутринта Нина се стягаше за училище. Нина се разтревожи, върна се по-рано, но не намери Варя вкъщи.
Варя се прибра късно, каза, че е ходила у Софя Александровна. И също като предната вечер легна под дебелото одеяло, а следващия ден прекара пак при Софя Александровна.
След някое време и Нина се отби у Софя Александровна. Тя я посрещна хладно, без обичайната сърдечност, сякаш Нина беше виновна, че Саша бе изпратен на заточение, а другарите му останаха на свобода. Така трябваше да се разбира държането й. Варя седеше на дивана и четеше, когато Нина влезе, погледна я едва-едва. Разговорът не вървеше, Софя Александровна отговаряше едносрично, в паузите се чуваше как Варя обръща страниците. И тя сигурно смята, че Нина е предала Саша, щом не направи нищо за него.
Нека си мисли така. Нина не бе ходила често у Софя Александровна и вече няма да иде. С Варя пък изобщо няма да говори по този въпрос. Няма за какво да се оправдава, за нищо не е виновна.
Но й остана едно неприятно чувство, усещането, че бе изгонена. Тя там е чужда, а Варя е близък човек. Ето откъде идва нейната непримиримост, всяка крушка си има опашка.
Какво ли й внушава Софя Александровна? Нали тя е на отвъдната страна, защото и Саша е на отвъдната страна. Нелепо е, но е така. Нина си спомня какъв беше Саша в училище, но трогателната училищна дружба не е достатъчна за политическо доверие. Детството си е детство, животът — живот. Какво остана от тяхната компания? Саша е на заточение. Макс е в Далечния изток. Сигурно ще се ожени, ще стане глава на семейство. Шарок е в прокуратурата. И това е нелепо. Юрка Шарок се разпорежда с човешките съдби, прокурор е, дума, която за Нина олицетворява рицарската преданост към революцията, а Саша Панкратов — заточен контрареволюционер!