— Да, имаше такъв — насмешливо потвърди Варя.
Като си спомни отговора й за музиката, той се умълча.
— Манежа — продължи Варя, — построил е и Малий театър, Болшой театър след пожара, фасадата на ГУМ… Какво друго? Триумфалната арка, Първа градска болница, къщата на князете Гагарини на „Новинский“.
— Откъде знаете толкова добре тези неща?
— В училище усилено изучавахме чертане и архитектура. Учили сме ги.
Той каза:
— Очите ви имат необичайна форма, дръпнати са чак до слепоочията.
— Имам татарска кръв.
— Не — възрази той, — формата им не е монголоидна, очи като вашите могат да се видят по персийските миниатюри.
— А татарски миниатюри не съществуват — каза Варя.
Двамата се разсмяха.
После той каза:
— Жалко, че обичате силната музика, аз обичам тихата.
— Аз обичам хубавата музика — отговори Варя.
В далечината се появи фигурата на пазача.
— Сега ще ни изгонят ли оттук? — попита Варя.
— Ще си поприказваме с него — мъжествено отговори той.
— Я по-добре да си плюем на петите.
Като прескачаха локвите, те побягнаха към изхода. Подире им се чу свирка. Но те вече бяха отместили пейката и изскочиха от парка.
— Спасени сме — обяви Игор Владимирович.
Тя заскача на един крак, подпря се на оградата, свали си обувката.
— Намокри ли се? — наведе се той над нея.
— По-лошо. Пусна ми се бримка.
Той стоеше до нея и не знаеше какво да прави, огорчен от нейното огорчение. А тя много се оклюма: беше единственият й чифт прилични чорапи.
Той вдигна обувчицата й, извади носна кърпичка, избърса я отвътре и отвън. Тя стоеше, подпряна на решетката.
— Кой номер носите?
— Трийсет и пети. — Варя се обу, — всичко е наред, можем да тръгваме.
Отидоха до спирката.
— Ще позволите ли да ви се обадя по телефона? — попита той, когато Варя се качи на стъпалото на трамвая.
— Защо не.
6.
На двайсет и девети юни бе открит пленум на ЦК на партията, а на трийсети от Германия се получи съобщението за убийството на началник-щаба на щурмоваците Рем и на много ръководители на щурмови отряди. Тази акция, влязла в историята под името „Нощта на дългите ножове“, се ръководеше лично от Хитлер.
Още на първи юли „Правда“ и други вестници публикуваха статии, сред тях статиите на Зиновиев и Радек, в които тези събития се оценяваха като конвулсия на фашисткия режим, предвещаваща неизбежния му крах.
Сталин не възрази срещу подобна трактовка: слабостта на чуждата власт винаги подчертава силата на твоята собствена. Макар да знаеше добре, че разколът не отслабва едно политическо движение, а разширява неговата социална база, като привлича към него различни съратници и в борбата с разколниците укрепва основното течение. Най-нагледният пример за това е християнството.
Ленин не се страхуваше от разкол преди вземането на държавната власт, но се боеше от евентуален разкол вътре в правителствената партия. Това бе причината за неговото така наречено завещание. Ленин гледаше на държавната власт като на фактор, обединяващ хората, заинтересовани от нейното запазване и укрепване. А в действителност властта разединява, защото всеки се стреми да я завземе. Властта става консолидиращ фактор тогава, когато е съсредоточена в такива ръце, от които никой не само не е способен да я изтръгне, но и не смее да помисли за такова нещо.
За тази цел у народа трябва да се създаде убеждение в непоклатимостта на властта и да се унищожат онези, които са способни да посегнат на нея.
Ленин сам доведе до революция своята партия, той я създаде и никой не би посегнал на неговото ръководно положение. Сега е друго. ТОЙ, Сталин, утвърждава своята власт в условия, когато за нея има много претенденти, убедени, че притежават по-голямо право на Лениновото наследство от НЕГО. Дори повалени, те не губят надежда. Същият този Зиновиев… Нима той не разбира, че убийството на Рем не отслабва, а засилва позицията на Хитлер? Не е новак в политиката. И тоя хитрец Радек го разбира. Но те искат да внушат на партийните маси убеждението, че физическото унищожаване на противниците е присъщо само на фашизма, а с болшевизма, видите ли, е обратното, той винаги се е стремил да сплотява редиците си, своите сили. Че те сила ли са?! Отдавна трябваше да се разделят с политиката. Не се разделят. Пишат, изказват се, напомнят за себе си, искат да бъдат пред очите на хората, на повърхността, правят всичко, което е по силите им, очакват своя час, плашат го с война. Нещо повече, те провокират тази война. Как иначе може да се оцени намерението на редакцията на списание „Болшевик“ да публикува статията на Енгелс „Външната политика на руския царизъм“? Откъде накъде точно сега? Четирийсет години след като е написана? По случай, видите ли, двайсетата годишнина от световната война! Примитивна уловка на Зиновиев — член на редколегията на „Болшевик“, на която обаче е клъвнал тоя глупак, главният редактор Кнорин.