И все пак мисълта за Саша потискаше Марк Александрович. В живота си той бе имал затруднения, но в това отношение всичко винаги бе оставало наред, чисто и ясно, нито той, нито негови близки бяха свързани с някакви уклони или фракции. Той израсна в семейство, което не се интересуваше от политика, единствено Марк стана член на партията. Сестрите му бяха безпартийни, мъжете им също. Той виждаше член на партията, комунист в Саша. Ето какво се случи със Саша обаче! Неговият племенник, племенникът на Рязанов, бе осъден по член петдесет и осми — контрареволюционна агитация и пропаганда. Марк Александрович чувствуваше вината си пред партията — не бе догледал, бе подценил, пропуснал нещо. Опетнен е. Ако такова нещо се бе случило веднага след революцията, щеше да бъде ясно: революцията раздели не едно семейство. Дори ако се бе случило през двайсетте години: те бяха години на промени в ръководството, години на уклони, опозиции, на увлечения сред някои кръгове от нашата младеж, особено от учащата се младеж, по демагогията на Троцки. Но сега, през трийсет и четвърта година, когато завинаги е свършено с разните уклони и опозиции, когато се утвърди новото партийно ръководство, стабилизира се генералната линия на партията, когато сред партията и народа е налице невиждано единство и сплотеност, това, което се случи със Саша, е нелепо, грозно, петни и него.
Какво му липсваше на Саша? Всичко имаше: Москва, жилище, институт, прекрасно бъдеще. Един конфликт с преподавателя по счетоводна отчетност, един стенвестник — не може да са го затворили за тези неща, за тях не може да са го осъдили. Значи е имало и друго, значи е криел от него. Поддал се е на нечие влияние? Но той не е хлапе, на двайсет и две години е, вече мъж, длъжен е бил да мисли! И не само за себе си. Бил е длъжен да мисли за майка си, да се сети и за вуйчо си, който му замени бащата, да се сети как би се отразило това на него, на неговото положение, на авторитета му в партията и страната. Не е помислил! Не се е сетил! Защо? Смятал се е за много умен. „Ще ми се да беше малко по-скромен“ — така посмя да се изрази за Сталин това сукалче, той има нахалството да разсъждава какъв трябва да бъде Сталин! Марк Александрович има в завода си единайсет хиляди комсомолци, младежи и девойки, те работят! Работеха по шестнайсет часа в денонощието, когато се изграждаше втората висока пещ, без почивни дни, зиме, в люти студове, под леден вятър. Веднъж се върна от Москва (Орджоникидзе го бе извикал за няколко дни) и му докладваха: пясъкът, чакълът и циментът замръзват във вагоните. А бетонът трябва да бъде топъл. И тези момчета и момичета, едва вчера дошли от село, намериха изход: прокарваха тръби от локомотивите и по тях денонощно подаваха пара и гореща вода — ето така работеха за честта да нарекат тази втора висока пещ комсомолска! Храната си приготвяха на място, на огньове. Конете затъваха в глината, количките се хлъзгаха от дъсчените настилки, основното оръдие на труда беше лопатата, основният транспорт — конската каруца, изкопи, изкопи, планини от пръст, прах чак до небето, шум, грохот — ето от какъв хаос се роди огромният съвременен завод И тези млади хора, тези ентусиасти не се щадяха, не се оплакваха от трудностите. Живееха не в благоустроени жилища на Арбат, а в палатки, землянки, бараки, цяло семейство на един нар, на един сламеник. Какво ли нямаше. Въшки, бълхи, хлебарки, тиф… Не достигаха учители, децата учеха в същите бараки, в които спяха, филмите се прожектираха на голите поляни, магазини скалъпваха в плевните, а и какво ли имаше в тях — празни рафтове. Ударниците получаваха като награда купон за панталон, за пола, за обуща, а понякога и само пликче бонбони. И те се гордееха с тези награди. Разбираха че създават бастиона на социалистическата индустрия, преборват се с вековната изостаналост на страната, укрепват нейната отбранителна способност, икономическата й независимост, строят новото, социалистическото общество.
Ето какво разбираха тези младежи и девойки. Те за нищо не ще упрекнат другаря Сталин. Сталин е символ на техния живот, на техния безпримерен труд. Те, тези младежи и девойки, творят историята, те, а не неговият племенник Саша, който стигна до затвор и заточение в Сибир.
Марк Александрович наближи добре познатия блок на сестра си…
По фасадата зданието е облицовано с бели гледжосани плочки, над кино „Арбатский Арс“ вятърът трепка в ярките афиши, дълбокият двор е образуван от нагъсто подредени сгради, Саша често играеше тук, тичаше насреща му, протягаше ръчички и се качваше с него в апартамента, радостно се провикваше: „Вуйчо Марк пристигна, ура!“, ясно изговаряше всички „р“-та.